Читать «Само напред» онлайн - страница 125

Имах късмет като дете. Запазих повечето си псувни за по-късно. Може би и вие сте направили така. Но може де сте видели и нещо друго. Може би като малък сте видял нещо, което не сте могъл да споделите с никого, защото никой не би ви повярвал. Нещо невъзможно. Нещо, което никога не бихте си спомнили като пораснете, защото не си подхожда със света, но то ще остане част от вас завинаги.

Случвало ли ви се е нещо такова? Никога няма да разберете, защото никога няма да си спомните. Повечето хора не си спомнят.

Но аз си спомних.

* * *

Постепенно Джи се успокои и спря да трепери. Махна с ръка и почти веднага вратата се отвори. Фид влезе с още бутилки алкохол. Помислих си, че е някакво призрачно съвпадение, преди да осъзная, че вероятно стаята се наблюдава на видеоекран.

— О’кей — изрече Снед, когато разбра ситуацията. — Но каква е тази работа с продупчения череп? Защо е толкова голяма новина?

— Защото — казах аз — познаваме един, който убива по този начин, нали, Джи?

Джи кимна, но изглежда не му се говореше.

— Страната на Звездите има история — продължих аз. — И този човек е част от нея. Той може да причини повече болка, отколкото хиляди Неща, взети заедно.

— И това е Рейф?

— Беше — казах аз. — Рейф е мъртъв.

— Откъде знаеш?

Джи ме погледна и двамата се взирахме един дълъг миг, докато накрая той отговори на брат си:

— Защото ние го убихме.

— Какво ще правим?

Погледнах Джи и се замислих за миг.

— Не съм сигурен — последва мълчание. Опитвах се да не мисля какво да направим, как да се справим с това. Двамата братя седяха и чакаха. Снед беше разбрал, че не може да проумее какво става. А Джи винаги се е обръщал към мен по въпросите, засягащи Страната на Звездите.

— Първо, Джи, искам да се свържеш със Зенда. Аз не мога, защото Центъра ме търси. Знаят, че Окланд е при мен. Е, донякъде. Както и да е — добавих мрачно аз. — В момента заемам доста високо място в списъка на отрепките на Центъра.

— Тая работа с Дилигенц… — обади се Джи. — Странно е, нали?

— Йеа — отвърнах. Така беше. От самото начало си го бях помислил, всъщност. И въпреки всичко, което знаех до този момент, си оставаше странно. — Ако не можем да кажем, че нещата си идват на мястото, то поне можем да кажем, че се приближават до него.

Центъра не се нуждаеше от тази ужасия. Искам да кажа, че винаги ще има хора, които да нарушават правилата, да се опитват да спечелят предимство по нечестен път. Но по принцип не това е Центъра. В Центъра правиш нещата сам. Това не означава, че са непременно абсолютно морални неща. Не означава, че няма хора, които да кроят капани и машинации в името на кариерата си, но да се опиташ да подчиниш мозъка на хората, да го отглеждаш като добиче — това звучеше странно. Да си толкова жаден за успех и да искаш да управляваш решенията на другите в такъв важен Квартал, това намирисваше на грандомански сценарий, а нещата отдавна не ставаха по този начин.

Хората са се вглъбили, отишли са на мястото, където искат да бъдат. Във време, когато никой не си прави труда да посещава Квартали по-далеч от десетина мили, емоционалният стремеж за властване над света не можеше да съществува. Имаше нещо атавистично и неуместно в цялата работа.