Читать «Степният вълк» онлайн - страница 9

Хазар ги настигаше и преди Темуджин да успее да го блокира, двамата почти се изравниха. Момчетата се усмихнаха едно на друго, споделяйки радостта си от високата скорост. Дългата мрачна зима беше зад тях. Тя скоро щеше да се върне отново, но сега можеха да се насладят на хубавото време. Нямаше по-добър живот от този. Племето щеше да яде тлъсто овнешко, а стадата да раждат още овце и кози за храна и търговия. Вечер хората щяха да правят стрели, да сплитат конски опашки, да пеят песни и да слушат приказки и историята на племената. Есугей щеше да напада всеки млад татарин, дръзнал да граби стадата им, а племето да се мести от река на река. Щяха да имат много работа, но през лятото дните бяха достатъчно дълги, щеше да им остава свободно време — разкош, който липсваше през студените месеци. Какъв беше смисълът да скиташ надалеч и да пътешестваш само за да бъдеш ухапан някоя нощ от диво куче? Точно това се бе случило с Темуджин, когато бе малко по-голям от Хаджиун. Страхът така и не го напусна.

Когато се озърна да провери да не би Хаджиун да е решил със закъснение да предяви претенции за първото място, Хазар видя, че Темуге е паднал. Хазар се славеше като най-зоркия в племето и щом видя малкото неподвижно тяло на земята, на мига взе решение. Свирна на Бехтер и Темуджин, за да им съобщи, че се отделя. Двете момчета се обърнаха към него, а после към мястото, където Темуге лежеше неподвижно. За момент и двамата се поколебаха, на никого не му се искаше да остави другия да спечели. Бехтер сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение, и поведе кобилата в широк кръг натам, откъдето бяха дошли. Темуджин повтори точно маневрата му и двамата се понесоха един до друг след останалите. Първите станаха последни. Сега Хаджиун яздеше пред всички, макар че според Темуджин той едва ли си даваше сметка за това. Осемгодишното момче бе най-близко по възраст с Темуге и бе прекарало дълги вечери с него. Учеше го как се наричат различните неща в гера, показваше необичайно търпение и доброта. Може би затова Темуге говореше по-добре от повечето деца на неговата възраст, въпреки че беше безсилен пред възлите, на които Хаджиун се опитваше да го научи с бързите си пръсти. Най-малкият син на Есугей беше непохватен и ако някой ги попиташе кой е падналият ездач, момчетата щяха да отговорят „Темуге“, без да се двоумят.

Темуджин настигна останалите и скочи от седлото. Хаджиун и Хазар вече бяха на земята и повдигаха проснатия Темуге да седне.

Лицето на малкото момче беше бледо и натъртено. Хаджиун му удари лек шамар и трепна, когато главата на Темуге увисна безжизнено.

— Събуди се, малкият — каза Хаджиун, но отговор не последва.

Сянката на Темуджин падна върху тях и Хаджиун веднага започна да се оправдава:

— Не го видях да пада — каза той, сякаш ако го беше видял, това щеше да помогне по някакъв начин.