Читать «Степният вълк» онлайн - страница 77

Той преглътна болезнено от глад и я остави с бебето, чийто рев отекваше сред мокрите дървета.

Намери Бехтер по звука на острието, с което сечеше млада бреза. Подсвирна тихо, за да даде знак на другото момче, че приближава. Брат му го изгледа кисело. Без да каже и дума, Темуджин задържа тънкото стебло, за да може Бехтер да го отсече по-лесно. Ножът беше добре изкован от желязо и се забиваше надълбоко. Бехтер изливаше гнева си върху дървото и Темуджин трябваше да събере смелост, за да държи ръцете си неподвижни, докато досами пръстите му се сипеха удар след удар.

Не след дълго успя да притисне фиданката до земята и оголи белезникавите й фибри. Лъкът щеше да е почти безполезен, помисли си мрачно Темуджин. Трудно му беше да не мисли за прекрасните оръжия в герите на вълците. Залепяха брезовите кори за варените ивици овнешки рог и стритите жили и ги оставяха цяла година да се сушат на тъмно, преди да сглобят заедно отделните парчета. Всеки лък беше истински шедьовър и можеше да убива на разстояние повече от двеста алда.

В сравнение с тях лъкът, над който сега се потеше с брат си, беше детска играчка, а от него щеше да зависи животът им. Темуджин изсумтя с горчива насмешка, когато Бехтер затвори едното си око и най-сетне вдигна парчето бреза, по което кората още се белеше. Видя как брат му стиска зъби в отговор и се изненада, когато Бехтер рязко замахна, счупи лъка в друго стъбло и хвърли парчетата на земята.

— Чиста загуба на време — яростно каза той.

Темуджин погледна към ножа в ръката си, внезапно осъзнал, че са абсолютно сами.

— Колко далеч могат да стигнат за един ден? — запита Бехтер. — Ти можеш да проследяваш. Познаваме стражите като братята си. Мога да мина покрай тях.

— Защо? — попита Темуджин. — За да убиеш Елук ли?

Видя как очите на Бехтер пламват за миг, докато обмисля идеята, но брат му поклати глава.

— Не. Няма как да се доберем до него, но бихме могли да откраднем лък! Само един лък и няколко стрели, и ще можем да си набавим храна. Нима не си гладен?

Темуджин се опита да не мисли за болката в корема си. Беше гладувал и преди, но винаги знаеше, че накрая го чака топла храна. Сега нещата изглеждаха много по-лоши и коремът го белеше. Надяваше се това да не е първият знак на разстройството, което идваше с болестите от лошата храна. На място като това всяка слабост щеше да го убие. И той като майка си знаеше много добре, че с настъпването на зимата те ще бъдат на тънката граница между оцеляването и купчината кости.

— Умирам от глад — каза той, — но никога не бихме могли да влезем в някой гер, без да вдигнем тревога. А дори и да успеем, ще ни проследят обратно дотук и Елук няма да ни пощади за втори път. Тази счупена пръчка е всичко, с което разполагаме.

Момчетата погледнаха към съсипаната фиданка и Бехтер я грабна в пристъп на безумен гняв, прекърши безполезното дърво и го запрати в храстите.

— Добре, да започнем отначало — мрачно каза той. — Въпреки че нямаме нито тетива, нито стрели, нито лепило. Със същия успех можем да уловим животно и като мятаме камъни по него!