Читать «Степният вълк» онлайн - страница 48

Есугей се ослуша за знак, че преследвачите не са се отказали. Трудно можеха да го приближат, без да ги чуе. Откопча колана, който държеше меча му в ножницата, извади го с плавно движение и огледа острието. Беше от добра стомана, достатъчно ценно, за да изкуши крадците. Ако Елук беше с него, щеше да нападне мъжете още в равнината, но петима може би щяха да са в повече дори и за него, освен ако не бяха невръстни хлапаци, готови да се разбягат след няколко вика и едно-две бързи порязвания. Бащиният му меч беше остър, както винаги. Не искаше да рискува да го чуят как го точи в точилото. Отпи глътка вода от мяха и се намръщи, когато откри колко е олекнал. Конят щеше да бъде жаден на сутринта. Ако близкият поток е пресъхнал, денят щеше да бъде тежък независимо от преследвачите. Какво пък. Беше преживявал и по-лоши моменти.

Той се протегна, прозя се, усмихна се на спящото пони, извади парче сушено овнешко от дисагите и задъвка, като сумтеше от удоволствие от пикантния вкус. Хулун и момчетата му липсваха и той се запита какво ли правят в този момент.

Легна и прибра ръцете си в дела, надявайки се Темуджин да има достатъчно дух, за да изтърпи сънародниците на Хулун. Трудно беше да прецени дали момчето ще намери такава сила на тази възраст. Нямаше да се учуди, ако Темуджин избяга, но се надяваше това да не се случи. Такъв срам трудно можеше да се преживее и мълвата щеше да плъзне сред племената бързо. Помоли се наум за сина си. Бехтер бе страдал, знаеше това. Най-голямото му момче говореше с открита неприязън за олхунутите, когато Хулун не беше наблизо. Естествено, за тях не можеше да се говори по друг начин. Есугей изсумтя тихо и благодари на бащата-небе, че го е дарил с такива чудесни синове. Усмивка докосна устните му, докато се унасяше. Синове, а сега и дъщеря. Беше благословен със силно семе и добра жена, която да го поеме. Знаеше, че другите съпруги губят по едно злочесто парче червено месо за всяко друго, което оставаше на този свят, а децата на Хулун бяха живи и растяха силни. Дори трупаха сланина в случая с Темуге — проблем, с който скоро трябваше да се заеме сериозно. Сънят най-сетне го надви и дишането му стана бавно и равномерно.

Когато отвори рязко очи, на изток започваше да се зазорява и по далечните хълмове се виждаше златна ивица. Обичаше тази земя и благодари, че е доживял да посрещне още един ден. Чу движение наблизо и дъхът му секна. Надигна се от ледената земя, като дръпна замръзналата си за нея коса. Беше спал с изваден меч под дела, пръстите му намериха дръжката и се свиха около нея. Трябваше да се изправи, за да не се нахвърлят отгоре му, докато е все още скован, но не знаеше дали са го видели. Огледа се и напрегна слух, търсейки източника на шума. Може пък просто някой пастир да търси заблудена коза, но това беше малко вероятно. Чу как наблизо изпръхтя кон, понито му се събуди и изцвили — точно както се страхуваше, че ще стане. Един от преследвачите му яздеше кобила и тя отговори на този зов на по-малко от петдесет крачки вдясно. Есугей се надигна като дим, не обърна внимание на прещракването в коленете и гърба. Без да се колебае, взе лъка от седлото, извади дълга стрела от колчана и я сложи в тетивата. Единствено Елук можеше да стреля по-надалеч от него и той не се съмняваше в точността си. Ако бяха враждебно настроени, щеше да повали поне двама, преди да го доближат на един меч разстояние. Знаеше, че трябва да цели водача при първата бърза атака и да остави по-слабите да паднат под острието му.