Читать «Степният вълк» онлайн - страница 235

— Аз ще отведа мъжете до гера му, господарю. Той не ми е приятел.

Ханът се обърна към дзинския офицер и стисна ръката му с месестите си пръсти.

— Направи го, Юан, колкото може по-скоро. Заведи стражите при гера му и го убий. Той и братята му пиха повече от мен. Няма да могат да реагират, не и тази нощ.

— А жена му? — попита Юан. — Тя спи с него и ще се развика, щом се събуди.

Тогрул поклати замаяната си от айраг глава.

— Нея не я убивай, освен ако не се наложи. Не съм чудовище, но определено ще се махна утре сутринта оттук.

— Юан? — рязко се обади Вен Чао. — Що за глупости са това?

Първият му офицер се обърна. В сенките лицето му беше тъмно и мрачно.

— Този човек се издигна бързо и нависоко за съвсем кратко време. Умре ли тази нощ, няма да го видим на нашата граница след някоя и друга година.

Вен се замисли за бъдещето. Струваше му се, че е по-добре Темуджин да остане жив. Ако младият хан решеше да убие Тогрул, на Вен нямаше да му се налага да търпи дебелака до границите на родната му страна. А дали Темуджин щеше да остави посланика да си тръгне? Не беше сигурен и докато се колебаеше, Юан стана, поклони се на двамата мъже и тръгна към вратата. Уловен в момент на нерешителност, Вен Чао не каза нищо. Намръщи се разтревожено към Тогрул, докато Юан разговаряше със стражите навън. След малко те се отдалечиха в мрака на огромния лагер — прекалено далеч, за да ги извика обратно.

Реши да събере носачите. Каквото и да се случеше, не биваше да е тук по изгрев-слънце. Не можеше да се отърси от мъчителното чувство за опасност и страх в гърдите си. Беше направил всичко, за което би могъл да мечтае първият министър. Татарите бяха разбити и той най-сетне щеше отново да познае мира и закрилата на двора. Сбогом на вонята на пот и овнешко на всяка крачка. Но пиянският страх на Тогрул можеше да провали тези надежди. Вен се намръщи, знаеше, че тази нощ няма да намери покой.

Темуджин спеше дълбоко, когато вратата на гера изскърца и се отвори. Лежащата до него Бьорте беше неспокойна. Коремът й беше огромен и тя бе толкова сгорещена, че беше отметнала тежките кожени завивки. Приглушеният блясък от печката осветяваше гера в оранжево. Спящата двойка не се събуди, когато Юан влезе с двамата мъже.

Стражите бяха изтеглили мечовете си и пристъпиха напред, а Юан наблюдаваше Темуджин и Бьорте. Офицерът протегна ръце и ги спря, сякаш се бяха натъкнали на стена.

— Чакайте — изсъска той. — Няма да убия спящ човек.

Двамата се спогледаха, неспособни да разберат странния войник. Но замълчаха, а Юан си пое дъх и прошепна на спящия хан:

— Темуджин?

Името му изтръгна Темуджин от неспокойните сънища. Той отвори замаяно очи и откри, че в главата му пулсира тъпа болка. Обърна се и видя Юан. За миг двамата просто се гледаха.

Ръцете на Темуджин бяха скрити под завивките. Той се раздвижи и Юан видя, че държи меча на баща си. Младият мъж беше гол, но скочи от леглото и запрати ножницата на една страна. Бьорте отвори очи от шума и Юан я чу как ахва от страх.

— Можех да те убия — спокойно каза Юан на голия мъж пред себе си. — Живот за живот. Ти веднъж пощади моя. Вече не съм ти длъжник.