Читать «Степният вълк» онлайн - страница 234

След пиршеството той седна в гера си с Вен Чао и Юан. Разговаряха до късно под издигащата се луна. Пое дълбоко дъх и издиша, а парите на черния айраг увиснаха тежко в помещението. Беше пиян, но имаше нужда от това.

— Направих всичко, което бях обещал, Вен Чао — напомни той на посланика.

— Така е — кротко отвърна Вен. — Ще станеш хан на огромни имения и твоите кераити ще познаят мира. Господарите ми ще се зарадват на тази победа. Щом разделиш плячката, ще тръгна с теб. Тук за мен вече няма работа. Може би ще имам щастието да прекарам последните си години в Кайфенг.

— Стига да ми позволят да си тръгна — внезапно изтърси Тогрул. Плътта му се тресеше от негодувание и тревога. Вен Чао наклони глава като птица и го погледна.

— Боиш се от новия хан — промърмори той.

Тогрул изсумтя.

— Как да не се боя, като оставя само мъртъвци след себе си? Около този гер има стражи, но кой знае какво ще стане на сутринта… — Гласът му заглъхна. Тогрул раздвижи пръсти и се замисли. — Видя как го приветстваха, а сред тях бяха и моите кераити.

Вен Чао се разтревожи. Ако Темуджин убиеше дебелия глупак, собствената му глава също нямаше да остане дълго на раменете му. Замисли се какво да прави, като не забрави безизразното лице на Юан в сенките.

Тишината стана потискаща. Тогрул отпи огромна глътка айраг и се оригна.

— Вече не зная на кого мога да имам доверие — с писклив глас каза той. — Тази нощ Темуджин ще бъде пиян и ще спи непробудно в гера си. Ако умре там, никой няма да ми попречи да си тръгна на сутринта.

— Братята му ще те спрат — каза Вен Чао. — И ще отмъстят в яростта си.

Погледът на Тогрул се размаза и той разтърка очи с кокалчетата на ръцете си.

— Моите кераити съставляват половината му армия. Те не дължат нищо на тези братя. Ако Темуджин е мъртъв, ще мога да ги измъкна. Не могат да ме спрат.

— Ако се провалиш, всички ще изгубим живота си — предупреди го Вен Чао. Тревожеше се, че Тогрул ще направи някоя грешка и животът му ще приключи точно когато шансовете му за завръщане в Дзин стават реални. Осъзнаваше, че така или иначе е изложен на опасност, но му се струваше по-добре да изчака до сутринта. Темуджин не му беше длъжен с нищо, но вероятността Вен да бъде пуснат да си върви бе голяма.

— Не бива да рискуваш, Тогрул — каза той на хана. — Законът на гостоприемството закриля и двама ви. Ако се отдадеш на страха си, ще докараш само разруха.

— Не — възрази Тогрул и разсече въздуха с ръка. — Видя как го поздравяват. Ако той умре тази нощ, ще отведа кераитите преди съмване. Щом слънцето изгрее, воините му ще са далеч зад нас и още ще са объркани.

— Това е грешка… — започна Вен Чао, но за най-голямо негово изумление беше прекъснат от Юан.