Читать «Степният вълк» онлайн - страница 224

Бяха готови и шаманът на олхунутите излезе пред строя, яхнал чисто бяла кобила. Той беше мършав и стар, а цветът на косата му беше като на животното под него. Всички очи го гледаха, докато припяваше, вдигнал ръце към бащата-небе. Държеше напукана от огъня раменна лопатка на овца и я вдигна, сякаш беше оръжие. Темуджин се усмихна на себе си. Шаманът на кераитите не беше толкова войнствен. Той се радваше, че е избрал подходящия човек за ритуала.

Шаманът се просна на земята, прегръщайки майката, която водеше всички. Пееше тихо, но редиците стояха безмълвни и го чакаха да заговори. Накрая старецът се вгледа в черните пукнатини на костта и зачете, като прокарваше пръсти по тях.

— Майката се радва. Копнее за татарската кръв, с която ще я напоим. Бащата-небе ни зове в своето име — извика той и счупи костта с ръце, показвайки изненадваща сила.

Темуджин пое дълбоко дъх и се обърна към редиците.

— Страната познава само един народ, братя мои — извика той. — Тя помни тежестта на нашите стъпки. Бийте се добре днес и те ще побягнат пред нас.

Всички вдигнаха лъкове и изреваха дружно, а Темуджин усети как пулсът му се ускорява. Шаманът се качи в седлото и пое назад през редиците. Обхванати от суеверен страх, воините не смееха да погледнат стареца в очите, но Темуджин му кимна и сведе глава.

В края на редовете конници заудряха с малките си барабани в такт с ударите на сърцето му. Той вдигна ръка и я отпусна надясно. Срещна погледа на Хазар, брат му се отдели напред със сто от най-добрите олхунутски воини. Всички до един носеха метални доспехи. Надяваше се, че атаката им ще бъде неустоима. Отрядът се отдели от основната сила и докато ги гледаше, Темуджин се молеше да ги види отново.

Когато редиците замлъкнаха, а отрядът на Хазар се бе отдалечил почти на миля разстояние, Темуджин заби пети в хълбоците на коня си и кераити, вълци и олхунути поеха напред заедно, оставяйки след себе си жени, деца и безопасността на лагера.

33.

Всички познаваха врага, срещу когото се изправяха, но гледката на огромната татарска армия все пак ги шокира. Тя се движеше като бавно петно по земята — тъмна маса от конници, каруци и гери. Темуджин и братята му бяха разузнали петстотин мили на север. Положението беше тревожно. Но те не трепнаха. Мъжете, които яздеха редом със синовете на Есугей, знаеха, че са готови за битката. И да имаше страх в редиците, той не се проявяваше. Всички гледаха хладнокръвно. Само постоянната проверка на стрелите разкриваше напрежението им, когато чуха в далечината предупредителните рогове на татарите.

Темуджин препускаше неуморно през зелената морава върху заякналата от пролетната трева кобила и непрекъснато крещеше заповеди към по-пламенните водачи. Елук беше най-лошият от тях, лявото крило все се откъсваше напред и трябваше да се задържа. Накрая Темуджин реши, че това е преднамерено неподчинение на заповедите му. Отпред татарите се трупаха около герите и в далечината се чуваха слабите им викове. Слънцето светеше ярко и Темуджин усещаше топлите му лъчи върху гърба си като благословия. Провери за пореден път собствените си стрели, бяха готови в колчана, както винаги. Искаше да удари татарите в пълен галоп, но знаеше, че трябва да забави набирането на скорост до последния възможен момент. Татарите напредваха на юг най-малко от три луни и яздеха всеки ден. Надяваше се, че не са така бодри като собствените му воини, нито пък толкова жадни да убиват.