Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 273

Чак тогава народът потегли на север към мразовитите степи, отнасяйки първия си хан до планините Хенти, където се беше появил на този свят. Разказът за живота му бе изпят и разказан хиляди пъти, а веднъж и прочетен, когато Темуге отвори историята си. Беше уловил думите върху телешки кожи и те оставаха същите, колкото и пъти да ги изричаше.

Угедай беше хан. Не събра племената да приеме клетвите им, докато баща му лежеше увит в маслото. Но въпреки това неговият глас водеше всички и дори брат му Чагатай да бе потиснат от издигането му, не посмя да го покаже. Народът скърбеше и нямаше кой да оспори правото на Чингис да избере своя наследник. Животът му бе завършен и всички разбираха какво е направил и какво е искал. Сънародниците му се бяха надигнали и враговете му бяха превърнати в прах. Нищо друго нямаше значение накрая.

В една горчива утрин, когато мразовитият вятър духаше от изток, синовете и братята на Чингис яздеха начело на погребалната колона, оставяйки множеството в лагера. Темуге беше премислил всеки детайл и бе заел от погребалните ритуали на не един народ. Яздеше с Хазар и Хаджиун зад каруцата, теглена от великолепни коне. Един мингхан командир седеше високо над животните и ги подкарваше с дълга пръчка. Зад него в каруцата имаше прост сандък от бряст и желязо, който изглеждаше твърде малък, за да може да побере човека вътре. През изминалите дни всички мъже, жени и деца от народа бяха дошли да положат ръка върху топлото дърво.

Почетната стража беше само от сто души, добре сложени и млади. Четиридесет момичета яздеха с тях, като стенеха и плачеха към бащата небе на всяка крачка, бележейки последния път на великия хан и принуждавайки духовете да се съберат и да слушат. Чингис нямаше да си отиде самичък сред хълмовете.

Стигнаха приготвеното от Темуге място. Братята и синовете гледаха с мрачно мълчание как полагат сандъка в изсечената в скалата камера. Мълчаха, докато жените, готови да служат на хана на другия свят, прерязаха гърлата си и паднаха на земята. Само надзираващите ритуала воини излязоха навън и много от тях бяха със зачервени от мъка очи.

Темуге кимна на Угедай, наследникът вдигна ръка и остана така дълго време, загледан във вечния дом на баща си. Леко се олюляваше и очите му бяха изцъклени от питието, което така и не успя да притъпи скръбта му. Синът на Чингис прошепна завалено нещо, но никой не го чу. Накрая остави ръката си да падне.

Воините задърпаха въжетата, които се издигаха към хълмовете. Мускулите им се опънаха и всички се напрегнаха заедно, докато отгоре не се чу грохот. Дървените прегради бяха поддали и сякаш половината планина се срути да скрие гробницата, вдигайки такъв гъст облак прах, че никой не можеше нито да диша, нито да вижда.

Когато се проясни, Чингис бе изчезнал и братята му бяха доволни. Той се беше родил в сянката на планината Делиун-болдах и там го погребаха. Духът му щеше да наглежда народа от зелените склонове.

Хаджиун кимна и въздъхна дълбоко, освободен от огромното напрежение, за което не беше и предполагал. Обърна понито, пое обратно с братята си и погледна назад само веднъж, докато яздеха през гъстата гора. Над оставените от тях белези щяха да израснат дървета. След време Чингис щеше да се превърне в част от самите хълмове. Хаджиун беше мрачен, докато гледаше над главите на младите воини. Ханът не можеше да бъде обезпокоен във вечния си сън.