Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 27

— Лошата кръв може да се прояви по всяко време, военачалнико. Дори по време на битка. Внимавай да не рискуваш живота си заради него.

Субодай не можеше да възрази на хана, без да го обиди, макар да изгаряше от желание да се противопостави на несправедливостта. В крайна сметка се въздържа и склони глава.

— Джелме и Чагатай са само на три дни път — каза Чингис и лицето му се проясни. — Тогава ще видиш моя син, Субодай, и ще разбереш защо се гордея с него. Ще озарим земята с фенери и така ще ядем и пием, че хората ще говорят години наред.

— Както кажеш, господарю — отвърна Субодай, като сдържаше тревогата си. Три години бе гледал как Джучи се превръща във великолепен мъж, способен да води войските. Нито веднъж не откри слабост в него и знаеше, че добре преценява хората. Докато проследяваше погледа на хана към най-големия му син, Субодай тъгуваше за мъката, която несъмнено изпитваше Джучи. Никой не биваше да бъде отхвърлян от баща си. Ако имаше всеки друг военачалник в краката си и в същото време презрението на Чингис, Джучи щеше да почувства единствено презрението. Когато Чингис се извърна с Хазар и Хаджиун, Субодай поклати леко глава, преди отново да надене студената физиономия и да се присъедини към останалите в подготовката на пиршеството. Джелме и Чагатай идваха и Субодай не очакваше с нетърпение да види как Чингис отново ще предпочете втория си син пред първия.

4.

Нещо изтръгна Джелме от дълбокия сън. Той седна в пълния мрак и се ослуша напрегнато. Отворът за дим в гера му беше затворен и очите му не можеха да се настроят за тъмното. Дзинската жена до него се размърда и той докосна лицето й.

— Тихо — прошепна й Джелме. Познаваше звуците на лагера — пръхтенето на понитата, смехът или плачът в нощта, които го унасяха в сън. Познаваше звуците на народа си и долавяше и най-малките промени в тях. Подобно на диво куче, част от него бе винаги будна. Беше твърде опитен, за да отхвърли усещането за опасност като някакъв лош сън. Съвсем тихо отметна завивката и се изправи гол до кръста, облечен само в чифт стари гамаши.

Беше тих и далечен, но рогът на съгледвачите не можеше да се сбърка с нищо. Щом звукът му замлъкна, Джелме грабна висящия на централния стълб меч. Обу меки ботуши, наметна тежко палто на раменете си и излезе в нощта.

Лагерът вече се будеше около него, воините възсядаха с мърморене понитата си. Оставаше само един ден път до Чингис и Джелме се чудеше кой би могъл да е толкова луд да рискува безценните коне в тъмното. Една случайна дупка на мармот можеше да счупи крака на животното. Не можеше да си представи враг в пустите степи, който би се осмелил да го нападне. Въпреки това щеше да се подготви. Нямаше да позволи да го изненадват в собствения му лагер.

Чагатай изтича по черната трева. Залитането му издаваше количеството айраг, което бе погълнал предишната вечер. Младежът трепна, когато фенерите около гера на Джелме светнаха, но военачалникът не изпита съчувствие. Един воин трябва да е винаги готов да потегли и той не обърна внимание на жълтеникавото лице на ханския син.