Читать «Сребърна империя» онлайн - страница 2

Почти всички младежи на неговата възраст бяха воини — с изключение на ранените и недъгавите по рождение. Такъв бе приятелят му Зан, наполовина дзинец, роден със сляпо бяло око. Никой едноок не можеше да е стрелец и воините го прогониха с ритници и подигравки и му казаха да се грижи за добитъка си. Бату беше опитал за първи път айраг с него онази вечер и после два дни му беше зле. Набиращите не взеха и него, тъй като във вените му течеше предателска кръв. Бату ги бе гледал как търсят силни момчета, но когато очите им спряха върху него, те само свиха рамене и му обърнаха гръб. Беше висок и силен като баща си, но не го искаха.

Изведнъж Бату осъзна, че ездачите не минават оттук просто така. Видя ги как спряха да говорят с един от съседите на майка му и рязко пое дъх, когато старецът посочи към него. Конниците подкараха в тръс, а Бату стоеше побит като колец и ги гледаше как приближават. Не знаеше къде да си дене ръцете и на два пъти ги скръсти на гърдите си, после ги отпусна. Чу как майка му вика нещо от гера, но не отговори. Не можеше. Беше видял мъжа, който предвождаше групата.

В бедните гери нямаше картини, макар че в домовете на най-богатите семейства се бяха появили по едно-две дзински произведения. Бату обаче беше виждал веднъж брата на баща си. На първия ден от миналата година се беше промъкнал между воините, за да зърне великия хан. Угедай и Джучи бяха с Чингис и гледката не беше избледняла от спомените му, наред с повечето горчиви и сладки моменти от детските му години. Това бе зърване на живота, който можеше да има, преди баща му да пропилее всичко заради някаква дребна кавга, която Бату дори не разбираше.

Угедай яздеше гологлав, лакираната му черна броня блестеше на слънцето. Поддържаше косата си в дзински стил, събрана на плитка, която висеше като тежко въже от гладко обръснатия му череп. Бату се взираше в него и попиваше всяка подробност. Отвътре отново се чу жалният глас на майка му, но той не му обърна внимание. Виждаше, че синът на великия хан гледа право към него и говори нещо, но беше онемял, изгубил ума и дума. Отблизо жълтите очи на Угедай блестяха ярко и Бату с изненада осъзна, че е зяпнал собствения си чичо.

— Да не е слабоумен? — рече един от воините и Бату затвори увисналата си челюст. — Господарят Угедай ти говори, момче. Да не си глух?

Бату се изчерви. После тръсна глава, внезапно раздразнен, че мъже като тези идват при гера на майка му. Какво ли си мислеха, като гледаха кърпените стени, надушваха вонята и чуваха бръмченето на мухите във въздуха? Беше унизително и вцепенението му бързо премина в гняв. Но дори тогава не отговори. Мъже като тези бяха убили баща му, така казваше майка му. Животът на дрипавия му син нямаше да означава нищо за тях.