Читать «Наследникът» онлайн - страница 44
Любомир Николов
— Бббб… братко…
Говорът беше тих, задавен и хъхрещ, но несъмнено неандски. Силата на племенната солидарност, вкоренена дълбоко в душата на всеки неанд, надделя над страха и Велд без да мисли започна да слиза по стръмния склон на дерето. Мина край една от жертвите и зърна за миг смуглото лице на човешка жена, отправило невиждащ поглед към звездния небосвод. Сърцето му се сви и той бързо извърна глава. След още няколко крачки спря до ранения и видя първата кръв, размесена с ледените висулки по буйната му брада.
Старият неанд лежеше по гръб и дишаше задавено, с влажно хриптене, притискайки към гърдите си голям кожен вързоп, като че се надяваше да му предаде още мъничко от своята топлина, преди да издъхне.
— Братко… — избъбри с усилие той. — Чуй ме… в името на Железния крал…
Макар да изповядваха Черния път, неандите се прекланяха единствено пред паметта на Железния крал — онзи велик благодетел, който преди пет века бе дал равноправие на всички селенски народи. Никога не злоупотребяваха с името му, както правеха например с Черния, затова чувайки тези думи, Велд разбра, че става дума за нещо съдбовно.
Умиращият повдигна вързопа към него.
— Това дете… това дете трябва да бъде спасено на всяка цена… Чуй, братко, ще ти разкрия… една велика тайна… То… то е детето от пророчеството… носителят на бокала с рубин… Спаси го… спаси…
От гърлото на стария неанд излетя задавено хъркане, бликна немощна струйка кръв и главата му се отпусна на заснежените камъни.
Беше мъртъв.
Паниката замъгли разсъдъка на Велд. Не знаеше какво се е случило тук, не знаеше чие е това дете и как може да бъде предреченият потомък на Железния крал. Тия неща просто надхвърляха способностите на скромния му неандски разум. Но както се случва понякога, тялото му пое инициативата в свои ръце. Грабна вързопа, драсна две пресечени черти във въздуха над покойника, както се полагаше според Черния път — нямаше откъде да знае, че Аграм изповядва друга религия — и препъвайки се забърза нагоре към тунела.
Ала едва бе направил няколко крачки, когато нещо привлече погледа му. Край тялото на Неживия лежеше боен топор с разцепено на две острие. Тънка черна нишка свързваше двете парчета и щом я видя, Велд веднага разбра какво е. Преди години бе слушал как един подпийнал пътник се опитва напразно да го опише: „Ами то… няма думи да се разкаже. Черна светлина… Представи си нажежено желязо, обгърнато в червено сияние. Цялото е огнена светлина, нали така? Е, онова пък е черно. Черно като безтерна нощ, и все пак свети.“
Сега го видя с очите си. Нишката наистина излъчваше черна светлина и наистина нямаше други думи, за да се опише. Маскон! Най-твърдият и най-скъпоценният метал на света! Тази секира струваше повече от целия хан, може би дори повече от цялото село!
Изтръпнал от ужас, Велд се върна до Авитуса, с треперещи ръце пъхна топора в торбата и отчаяно побягна нагоре, колкото се може по-далече от това прокълнато място.
