Читать «Наследникът» онлайн - страница 41
Любомир Николов
Тогава насочи поглед към стръмнините на Тихо и изведнъж ги видя. Шест малки топлинни точици пъплеха бавно по голата урва. По-горе, на около километър от тях, из боровата гора се движеше още някой, но той със сигурност нямаше нищо общо с групата. Целта на акцията бе там, на открития каменист склон. Мисията щеше да бъде изпълнена. Сърч енд дестрой.
И при вида на жертвите в него се надигна нещо, което не би могло да се нарече удоволствие или радост, но все пак бе заложено преди осемнайсет века от отдавна изтлелите създатели на Файтроб Осемнайсет.
Коперник
Седма тера
Виждайки кралицата да се задава по коридора, гвардеецът пред вратата се изпъна мирно и прихвана копието за почест. Филомена понечи да му направи знак да застане свободно, но се въздържа навреме. Дребните хорица трябваше да си знаят мястото и да тачат висшестоящите — допуснеше ли се и най-малка пукнатина в този извечен ред, тя неминуемо се превръщаше в широко разтворена порта към хаоса и анархията.
Минавайки нарочно тъй близо до него, че полата й да го бръсне през краката, тя стрелна гвардееца с недоволен поглед, отвори вратата и прекрачи в сумрачната спалня. Вътре беше топло — прекалено топло, отбеляза с леко раздразнение кралицата, а това не бе редно, престолонаследникът трябваше да се закалява от малък.
Двете бавачки скочиха на крака и се втурнаха да посрещнат кралицата, но тя раздразнено им махна да се отдръпнат. Пристъпи към простичкото дървено легло, където спеше едногодишният й син, наведе глава и се вгледа в лицето му — все още пухкаво, неоформено, но подсказващо, че някой ден детето ще наследи орловия профил на сицилианския си дядо.
И в този момент я застигна видение.
Като малка бе виждала руините на Колизеума в Рим, но сега ги зърна въздигнати в първозданното им величие и изпълнени чак догоре с несметно човешко множество. Насред обширната пясъчна арена се издигаше огромна трибуна, украсена със знамена, хоругви и позлатени колони. В подножието й стояха достолепни сановници и генерали, облечени в пурпур и злато, ала горе имаше само един човек — крал Ламборгин. Застинал в непоклатимата неподвижност на каменна статуя, той издигаше към небето ръка за поздрав, а изпадналата в екстаз многохилядна тълпа ревеше единогласно като някакъв чудовищен звяр:
Кралицата изтръпна.
— Ти ще бъдеш хегемон, сине мой — прошепна тя, привела устни до самото ухо на спящото дете. — Най-великият хегемон в историята, владетел на Селена и Тера, дясна ръка на Магед. Кълна се!
Източен склон на Тихо
Малко преди средата на Седма тера
В сетните мигове от живота си Аграм горчиво се обвиняваше, че е вървял последен в колоната, носейки бебето. Но и за двете неща имаше логично обяснение. Вървеше последен, защото знаеше, че заплахата трябва да ги догони изотзад — просто нямаше откъде другаде да дойде. А носеше бебето, защото Мириам бе грохнала от умора и със сетни сили се влачеше нагоре по дълбокото каменистото дере, изровено от утринните пороища. Точно това дере обаче обнадеждаваше стария неанд. То подсказваше, че тунелът вече е съвсем близо. Достигнеха ли го, след час-два щяха да бъдат в Тихо и да започнат слизането към централното езеро.
