Читать «Наследникът» онлайн - страница 27

Когато се пробуди, пронизваше го леден, мъртвешки студ от нозете до връхчетата на пръстите, и все пак тялото му се обливаше в лепкава пот. Нямаше сили дори да надигне глава от писалището. Опита на два пъти, като си помагаше с немощни, треперещи ръце, и всеки път главата му падаше обратно, като че в нея плисваше вълна от оловна тежест. При третия опит най-сетне успя и остана така да седи вдървен, прегърбен над дневника. Челото му бе залепнало за листа и при надигането неволно бе преобърнало на следващата страница. Замъглените очи на странстващия монах бавно се фокусираха върху изписаното по нея:

20 юли 1542 г.

Прогонени сме!

Прогонени сме!

Молбите ни бяха напразни. Трябва да напуснем тия вълшебни земи и страданието е неописуемо.

Барба Яни не издържа тази мъка и рухна мъртъв на брега. Ние, останалите, сме неимоверно покрусени. Не знам дали ще издържим, или ще споделим неговата съдба.

По-късно.

Докато бяха на вахта, Антонио и Алексис изчезнаха с малката лодка. Едва ли някога ще ги видим. Останахме само трима.

Нико не е на себе си. Ту седи като вцепенен и се взира с празни очи в бокала с рубин, ту напира да скочи зад борда. Наложи се да го вържа за фокмачтата.

Аз самият усещам как ме гризе същото безумно желание — да скоча зад борда и да се добера с плуване до Блажения бряг. Знам, че това ще е гибел, но разумът ми отслабва. Единствен Финеган — Бог да го благослови — все още се крепи и насочва „Елпида“ по обратния път.

Господи, смили се над грешните ни души!

Останалите страници бяха празни…

3

Ханът „При Железния крал“

— Ако ми е писано да се спася, на разсъмване ще се върна за теб, мъничко мое — изрече той с развълнуван глас. — Ако ли стана плячка на хищните вълци, то добрите хора, минавайки сутринта по този път, ще те намерят и приютят. Във всеки случай вълците няма да се доберат до теб. Господ да те закриля! Сбогом, детенце! В Божиите ръце те предавам.

. . . . . . . . . . . . . . .

И хората, и животните отлично разбираха, че от вълците няма спасение. А те междувременно все приближаваха и приближаваха, тракайки още отдалече със зъби, сякаш предвкусваха още отсега победата над обречените на смърт хора.

Конете се устремиха напред, но снежните преспи, виелицата и вихърът пречеха на техния бяг. Пронизително и страшно отекна над гората протяжният вълчи вой… Зверовете обкръжиха шейната, която се движеше убийствено бавно по натрупаните преспи, и изведнъж цялата глутница се нахвърли върху конете…

Лидия Чарская, „Сибирка“

18 години по-рано

17 май 1524 г. на Петата епоха

Тихо, 43° ю.ш., 11° з.д.

Пета тера

Загърната в дебел шал от мека и пухкава клеомедска вълна, старата неандска акушерка Авира дремеше пред огнището и потръпваше от почти недоловимото хладно течение, което напоследък я тормозеше все повече и повече. За нищо вече не ги бива старите ми кокали, обичаше да се оплаква тя. Време им е вече да вървят при Черния.

Но въпреки театралното си мърморене, Авира продължаваше да обикаля с куцукане селата по западния хребет на Тихо и да приема с нескрито удоволствие почерпките, получавани срещу нейните вещи услуги. Паметта й не беше отслабнала и тя обичаше да сочи малките неандчета, на които бе помогнала да дойдат на бял свят, описвайки с най-дребни подробности затрудненията при раждането им.