Читать «Наследникът» онлайн - страница 25
Любомир Николов
Когато приказката свърши и отец Амвросиас уморено се облегна назад на напечената от слънцето стена, Финеган не издържа на нетърпението.
— А къде е книгата с указанията на Свети Джон, отче? Оставили ли са писмени спомени онези монаси? Стигнали ли са до Валинор?
Игуменът поклати глава.
— Уви, и книгата на Свети Джон, и спомените на онези монаси изгоряха в пожар преди четирийсет години. Тогава бях още послушник и добре помня как се борихме с огнената стихия. По-голямата част от библиотеката оцеля, но не и това, за което питаш, братко мой. Останали са някои откъслечни преписи — тях ще ви предоставя, макар да са кратки и загадъчни поради своята несвързаност. И за да отговоря на твоя въпрос — не, не са имали щастието да стигнат до Валинор. В един от преписите се разказва, че на пътя им се изпречил мрачен остров, наричан Островът на съня. Четирима от монасите слезли на брега и останали там навеки, унесени в непробудна дрямка. Останалите четирима сметнали това за лоша поличба и се върнали обратно по небесния път с намерението някой ден отново да тръгнат по него. Ала това не им се удало и споменът за тяхното пътешествие постепенно потънал в забрава.
Слънчевият ден изгасна изведнъж и Финеган отново се озова в сумрачната капитанска каюта. Пламъчето на фенера хвърляше трепкаща жълта светлина по страниците на дневника.
Последните записки бяха съвсем кратки, надраскани набързо с трепереща от вълнение ръка.
Плаваме край бреговете на Пелопонес с отличен попътен вятър. „Елпида“ се носи стремително по вълните — същинска ловджийска хрътка. Нико час по час крещи като изоглавен и от заливите прииждат нови и нови делфини. Съпровождат ни и не се отделят като стадо около пастир.
Минахме Гибралтар. Делфините продължават да ни водят. Нико лежи на носа, слуша ги как цвърчат и им отвръща със същите странни звуци. Твърди, че Правия път е съвсем близо.
Ние сме на Правия път! Всемогъщи Боже, това не може да се опише!
Натъкмихме платната…
