Читать «Наследникът» онлайн - страница 2

Без да бях чел тия думи, преди около петнайсет години стигнах до същия извод. В Четвъртата епоха — епохата на Хората — няма място за Толкиновия фантастичен епос. Възможните решения бяха две: една подобна история да се развива или преди „Властелинът на пръстените“, или много по-късно — след края на Четвъртата епоха.

Опитах се да разработя и двата варианта. Започнах да пиша роман, озаглавен „Вестоносецът на Истарите“, в който един далечен прадядо на Билбо става свидетел на удивителни и странни събития, свързани с намирането на Единствения пръстен. Написах първата част и вероятно ще продължа да пиша, но тази книга едва ли някога ще види бял свят, тъй като засяга авторските права на наследниците на Толкин.

„Сивият път“ обаче наистина е само вдъхновен от Толкин… и от неговото огромно влияние върху хората от цял свят. Историята се развива в далечното бъдеще — след около хиляда и осемстотин години, когато отдавна е настанала Петата епоха. Какъв е сюжетът — ще разберете сами, но мисля, че трябва да кажа няколко предварителни думи.

Използвал съм един често употребяван във фантастиката похват: да хвърля читателя изведнъж в една необикновена обстановка. За онези, които не обичат прекалените изненади, ще обясня най-странното. Действието на тази история се развива на Луната (наричана Селена) — една тераформирана Луна с въздух, морета, гори и безкрайно дълги дни и нощи. Тази удивителна планета е населена с хора, неандерталци, джуджета и други странни създания. А защо е така… е, това вече наистина трябва да разберете сами.

Накрая бих искал да отправя думи на благодарност към тези, които ми помогнаха: към Любен Козарев и Любен Тенев, задето повярваха в мен; към Григор Гачев за приятелската подкрепа; към Манол Глишев; и най-вече към Онази, която незримо присъства зад всеки ред.

Любомир Николов-Нарви

Август 2014

Пролог

Звездният фарватер

… И курс през Вечнонощ избра по черни, стенещи вълни, там, где потънал бе светът, преди да почнат наште дни, дордето чу по перлен бряг как пее морският талаз накрай света сред тих прибой от жълто злато и елмаз.

Дж. Р. Р. Толкин, „Властелинът на пръстените“

22 юли 1542 г. на Петата епоха

Слепият мъж прогледна. Не веднага, не отведнъж и не с очите си най-напред. Изпървом в безконечната черна пустота на ума му нахлу бавно, протяжно поскърцване: скрииип-скрип… скрииип-скрип… скрииип-скрип. В такт с този ритмичен, леко дразнещ звук се раздаваха още два — ленив, но звънък плясък на вода и сух шепот от триенето на някакъв растителен материал в груба дървена повърхност.

Мъжът не разбираше какво означават тези звуци. Дори не осъзнаваше, че ги чува, както всъщност не осъзнаваше и собствената си личност. Те просто бяха част от битието, към което се завръщаше след незнайно колко време, прекарано в тъма и забвение. И все пак смътно долавяше, че по някакъв начин са свързани с него, усещаше, че са му познати и имат определена връзка със странното, замайващо чувство за равномерно движение нагоре-надолу и наляво-надясно. С това полюшване дойде и първото усещане за тялото му. Сетне се появи тъпата болка — в гърба и плещите, разранени от грубата, корава повърхност, върху която лежеше; в пресъхналите, напукани до кръв устни; във вдървените крайници и жестоко обгорената от слънцето кожа.