Читать «Изчезналият герой» онлайн - страница 16

Наоколо имаше поне двайсет лагерници — най-малките на около девет години, а най-големите — готови за университета, на около осемнайсет. Всички те имаха оранжеви ризи като Анабет. Пайпър погледна към водата и видя странните момичета да стоят под повърхността. Косите им се носеха по течението. Те махнаха за довиждане и се скриха в дълбините. Секунда по-късно останките от колесницата бяха изхвърлени от езерото и се приземиха с мокро хрущене на брега.

— Анабет! — извика един човек с лък и колчан на гърба си, докато си пробиваше път през тълпата. — Казах, че може да вземеш назаем колесницата, не да я унищожиш!

— Съжалявам, Уил — въздъхна Анабет, — ще я поправя. Обещавам.

Уил се намръщи при вида на потрошената колесница. После погледна Джейсън, Лио и Пайпър.

— Тези ли трябваше да вземете? Доста по-големи са от тринайсетгодишни. Защо не са ги признали още?

— Признали? — повтори Лио.

Преди Анабет да успее да обясни какво е това, Уил попита:

— Някакви следи от Пърси?

— Не — с горчивина призна Анабет.

Лагерниците се разшумяха. Пайпър нямаше представа кой е този Пърси, но явно изчезването му беше голям проблем.

Тогава напред пристъпи още едно момиче — високо, с азиатски черти и тъмна накъдрена коса, с много бижута и отличен грим. Дори дънките и оранжевата тениска и стояха впечатляващо. Погледът й подмина Лио, а после се спря на Джейсън, сякаш той бе някой, достоен за вниманието й. Щом видя Пайпър, момичето сбърчи нос, все едно бе забелязала престоял седмица сандвич, измъкнат от контейнер за боклук.

Пайпър веднага разбра какво е това момиче. В училище „Уилдърнес“, а и във всички останали глупашки училища, в които баща и я бе натиквал, такива ги имаше много. Пайпър веднага разбра, че двете ще станат врагове.

— Е — каза въпросното момиче, — дано си струват неприятностите.

Лио изсумтя.

— Това беше мило. Ние да не сме новите ти домашни любимци?

— Наистина — съгласи се Джейсън, — не може ли първо да получим отговори поне на някои от въпросите си, преди да отсъждате дали си струваме, или не? Например какво е това място, защо сме тук, колко време ще трябва да останем?

Пайпър искаше да зададе същите въпроси, но бе прекалено нервна за това. Дали си струват неприятностите? Само ако знаеха за съня и… нямаха си и представа…

— Джейсън — каза Анабет, — обещавам, че ще отговорим на въпросите ти. Дрю — тя се намръщи на напудреното момиче, — всички полубогове заслужават да бъдат спасени. Но признавам, че пътуването не постигна това, на което се надявах.

— Ей — възмути се Пайпър, — не сме молили да ни водите тук.

Дрю подсмръкна.

— А пък ние не сме те искали, захарче. Косата ти винаги ли изглежда като умрял бобър?

Пайпър пристъпи напред, готова да й удари шамар, но Анабет каза:

— Пайпър, стига.

Пайпър я послуша. От Дрю не се боеше ни най-малко, но Анабет не приличаше на някой, когото би искала да има за враг.

— Трябва да посрещаме новите попълнения добре — каза Анабет и отново се намръщи на Дрю. — Ще им предоставим гид, ще им покажем лагера. Да се надяваме, че до довечера ще са ги признали.