Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 31

Лиофа отскочи назад, изобщо не бе губил равновесие, и разпери ръце, така че моето острие премина на цели пет пръста от корема му. Зачака да замахна отново, но аз пък зачаках той да атакува. Другите крещяха по нас, искаха кръв, но за мен те не съществуваха. Бях приковал поглед в спокойните сиви очи на Лиофа. Той намести меча в дясната си ръка и го протегна напред, докосвайки моето острие, после внезапно замахна срещу мен.

Парирах с лекота, после пресрещнах обратния му замах, последвал така естествено както денят следва нощта. Звънтежът на мечовете кънтеше силно, но чувствах, че Лиофа не влага всичките си сили в своите удари. Той се биеше така, както смяташе, че очаквам от него да се бие, а освен това все още ме проучваше. Парирах ударите му, те ставаха все по-тежки и точно когато очаквах, че противникът ми ще нанесе един наистина силен удар, той спря подетата атака насред движението, прехвърли меча в лявата си ръка и с отвесен замах се опита да ми отнесе главата. Всичко това бе направено със скоростта на атакуваща усойница.

Хюелбейн пресече този коварен удар. Дори не знам как го направих. Бях тръгнал да парирам страничен замах и изведнъж мечът изчезна, а смъртта надвисна над главата ми. Но моят меч някак си се оказа там, където трябва, и по-лекото острие на Лиофа се плъзна и със звън се спря в дръжката на Хюелбейн. Тогава опитах да премина от защита в контраатака, но нямаше сила в действията ми и Лиофа с лекота отскочи назад. Аз продължих след него с порой от удари, точно като неговите преди малко, но аз замахвах с цялата си сила, така че всеки от моите удари би могъл да го изкорми. Скоростта и силата на атаките ми, не му оставяха никаква друга възможност освен отстъплението. Той отбиваше ударите ми със същата лекота, с която се справях аз преди това с неговите, но в действията му не усещах съпротива. Оставяше ме да размахвам меча си и вместо да се защитава със своя меч той предпочиташе постоянно да отстъпва. Освен това ме оставяше да изтощавам силите си, сечейки тънкия въздух. Нанесох един последен силен удар, спрях меча насред движението и извих китката си за да промуша Лиофа в корема.

Той парира с меча си и с крачка встрани замахна срещу мен. Аз направих същата бърза маневра, така че и двамата пропуснахме целта си, а силата на замаха ни накара да се сблъскаме гърди в гърди. Усетих дъха му. Миришеше едва доловимо на пиво, но човекът съвсем не беше пиян. Той замръзна за миг, после учтиво разгъна ръката си с меча встрани и ме погледна насмешливо като че ли ми предлагаше да се раздалечим в мир. Аз кимнах и двамата отстъпихме назад, разтворили широко ръце, а тълпата възбудено коментираше. Знаеха, че наблюдават рядко зрелище. Лиофа бе известен сред тях, а смея да кажа, че и моето име не бе загадка за саксите, но те вероятно нямаха реална представа за мен. Моите умения, ако изобщо имах такива, бяха умения на воин. Аз знаех как да разбия стена от щитове, знаех как да се сражавам с копие и щит, или с меч и щит, а Лиофа, най-великият боец на Сердик, умееше само едно и то беше да се сражава в двубой с меч. Той бе смъртоносен.