Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 28

— Носиш ли вест от Артур? — попита Аел.

— Нося само синовни думи към баща си — излъгах отново аз. — Нищо повече.

— Той трябва да умре! — отсече Сердик и всички негови хора в залата заръмжаха одобрително.

— Аз няма да убия собствения си син — каза Аел, — в собствения си замък.

— Тогава да го убия аз? — предложи кисело Сердик. — Ако брит дойде при нас, трябва да бъде посечен — обърна се той към цялата зала. — Така се споразумяхме! — настоя отново Сердик и хората му заръмжаха в знак на съгласие и заудряха дръжките на копията си в щитовете.

— Това нещо там — вдигна Сердик ръка към мен, — е сакс, който се бие на страната на Артур! Той е червей, а вие знаете какво правим с червеите!

Воините зареваха, искайки смъртта ми, и техният вой се сля с лая на псетата. Ланселот не сваляше очи от мен, изразът на лицето му бе неразгадаем, докато Амхар и Лохолт очевидно горяха от желание да ме видят посечен. Особено ме мразеше Лохолт, защото държах лявата му ръка, когато неговият собствен баща му отряза дясната.

Аел почака докато виковете затихнат.

— В моя замък — каза той и натърти на притежанието, за да покаже, че тук тежи неговата дума, а не на Сердик, — воинът умира със своя меч в ръка. Има ли тук някой, който да иска да убие Дерфел, ако той се защитава с меча си?

Аел огледа залата в очакване на отговор. И тъй като никой не прояви желание да излезе срещу мен, той погледна към своя съюзник.

— Няма да наруша споразумението си с теб, Сердик. Нашите копиеносци ще тръгнат на война заедно и каквото и да каже синът ми, то няма да попречи на нашата победа.

Сердик махна парче месо от зъбите си.

— От неговия череп би станал хубав боен щандарт — посочи ме Сердик с пръст. — Искам го мъртъв.

— Тогава ти го убий — презрително му предложи Аел. Макар и съюзници, двамата не се обичаха особено. Аел презираше по-младия Сердик, смятайки го за един новоизлюпен владетел, а Сердик пък бе убеден, че старият крал е твърде мекушав.

Сердик посрещна предизвикателството на Аел с полуусмивка.

— Не аз — каза той меко, — а моят най-добър боец ще свърши тази работа. — Кралят се огледа из залата, откри човекът, когото търсеше и го посочи с пръст. — Лиофа! Тук има един червей! Убий го!

Воините отново изпълниха помещението с шумните си възгласи. Те се опияниха от мисълта за предстоящия двубой. Без съмнение преди да се зазори така както пиеха щяха да се радват на зрелището на не една смъртна схватка, но двубоят между кралския най-велик боец и един кралски син бе много по-приятно забавление от която и да е пиянска свада и по-добра разтуха от музиката на двете арфистки, които седяха в ъгъла на залата.

Обърнах се да видя своя противник с надеждата, че който и да е той, вече ще е полупиян и ще стане лесна плячка за Хюелбейн. Но човекът, който пристъпваше между пируващите съвсем не бе това, което очаквах. Мислех, че ще видя някой грамаден мъж, нещо като Аел, но се оказа, че боецът е слаб, строен със спокойно хитро лице, по което нямаше нито един белег. Той ме погледна спокойно и развърза наметалото си, което се свлече на пода. След това извади дълъг меч с тънко острие от кожената ножница на кръста си. По него нямаше много украшения, всъщност само една сребърна огърлица. И дрехите му бяха скромни за високия му ранг. Всичко в него показваше, че той разчита на голям опит и увереност, а липсата на белези по лицето свидетелстваше или за невероятно добър късмет или за необикновено майсторство. Освен това изглеждаше страшно трезв, когато излезе на откритото пространство пред високата маса, където се поклони на кралете. Аел като че ли се разтревожи.