Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 24

Тридесетина крачки след потока отново започваше гора, но не бях изминал и половината от това разстояние, когато иззад сенките на клоните изхвърча брадва. Докато летеше към мен тя се въртеше и острието й проблясваше, отразявайки светлината на сивия ден. Явно не бе хвърлена добре, защото изсвистя и мина на цели четири крачки встрани от мен. Никой не се показа от гората, нито пък хвърли друго оръжие по мен.

— Аз съм сакс! — викнах аз на майчиния си език. Не получих отговор, но чух нечии тихи гласове и пукот на счупени съчки.

— Аз съм сакс! — повторих аз и се зачудих дали хората, който ме наблюдаваха, скрити в гората, са сакси или пък брити разбойници, все пак се намирах все още в оная пустош, където мъже без господари, от различни племена и страни, се криеха от правосъдието.

Тъкмо щях да викна на езика на бритите, че минавам с мир, когато прозвуча глас иззад сенките на гората.

— Хвърли си меча тук — заповяда ми той на сакски.

— Можете да дойдете и да вземете меча — отвърнах аз. Оттатък не отговориха веднага.

— Как се казваш? — попита отново гласът.

— Дерфел — казах аз, — син на Аел.

Исках да ги предизвикам с името на баща си и то наистина ги разтревожи, защото отново ги чух тихо да си говорят. Миг по-късно шестима мъже излязоха иззад шубраците на открито. Всички бяха облечени с дебелите космати кожи, които саксите носеха като броня и до един имаха копия. Един от тях имаше на главата си шлем с рога и очевидно беше водачът им. Именно той тръгна към мен.

— Дерфел — повтори той. — Чувал съм това име и то не е сакско.

— Това е моето име — отвърнах аз, — а аз съм сакс.

— Син на Аел? — повдигна вежди той подозрително.

— Точно така.

Той ме заоглежда. Беше висок мъж с гъста кестенява коса, която изпълваше рогатия му шлем. Брадата му стигаше почти до кръста, а мустаците му висяха до горния край на кожения нагръдник, който саксът бе сложил под рунтавото си наметало. Предположих, че е някой местен старейшина или воин, натоварен да пази тази част от границата. Той засука мустак със свободната си ръка и го пусна да се развие.

— Знам Хротхгар, син на Аел — примижа саксът замислено, — а Сирнинг, син на Аел, ми е приятел. Пенда, Саебол и Ифе, синове на Аел, съм ги виждал на бойното поле, но Дерфел, син на Аел? — и той поклати глава.

— Сега го виждаш — казах аз.

Воинът намести копието в ръката си, забелязвайки, че щитът ми още виси на седлото на коня.

— Дерфел, приятел на Артур, обаче съм чувал — каза той враждебно.