Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 17

Артур ми беше изпратил десетки млади мъже, от които трябваше да направя воини, и през цялата есен аз ги обучавах да боравят с копието и щита. А веднъж седмично, повече по задължение, отколкото за удоволствие, посещавах Гуинивиър в близкия Инис Уидрин. Носех й храна, а когато застудя и занесох едно голямо наметало от меча кожа. Понякога водех при нея и сина й Гуидър, но тя се чувстваше неловко в негово присъствие. Отегчаваше се от неговите разкази за риболова в потока при Дун Карик или за ловните му излети в нашите гори. Самата тя обичаше да ходи на лов, но това удоволствие вече не й се разрешаваше, можеше само да се разхожда из двора на християнското светилище. Тя си беше все така красива. Наистина нещастието бе придало особен блясък на големите й очи, какъвто по-рано нямаха, макар тя никога да не показваше мъката си. Беше прекалено горда, но за мен бе ясно, че е нещастна. Моргана я дразнеше с постоянните си християнски проповеди и с непрестанните си твърдения, че Гуинивиър е ужасната Вавилонска блудница. Гуинивър понасяше това търпеливо и се оплака само веднъж в началото на есента, когато нощите се удължиха и хралупите побеляха от първия нощен скреж — каза ми, че в нейните стаи е твърде студено. Артур сложи край на това, като заповяда Гуинивиър да разполага с дърва колкото поиска. Той все още я обичаше, но му ставаше крайно неприятно, когато му споменавах за нея. Колкото до Гуинивиър, аз не можах да разбера кого обичаше тя. Винаги ме питаше за Артур, но нито веднъж не спомена Ланселот.

И Артур бе затворник, но измъчван от терзанията на собствената си душа. Негов дом, ако изобщо може да се нарече така, бе кралският дворец в Дурновария, но той предпочиташе да обикаля Думнония, пътувайки от крепост в крепост, за да ни подготвя за войната срещу саксите, която очакваше да се разрази пред новата година. Но ако имаше място, където Артур се задържаше повече време откъдето и да било другаде, то това беше Дун Карик. От върха на нашия хълм ние го виждахме как идва и миг по-късно прозвучаваше рог, който ни предупреждаваше, че неговите конници са прецапали потока. Синът му, Гуидър, изтичваше надолу да го посрещне, а Артур се навеждаше от седлото на Ламрей и грабваше момчето от земята, за да препусне с него към нашата порта. Той беше нежен с Гуидър, както всъщност с всички деца, но с възрастните бе студен и сдържан. Предишният Артур, човекът, изпълнен с радостно въодушевление, вече го нямаше. Той разголваше душата си само пред Сийнуин и винаги когато идваше в Дун Карик, разговаряше с нея с часове. Говореха за Гуинивиър, че за кого друг?

— Той още я обича — споделяше с мен Сийнуин.

— Трябва пак да се ожени — смятах аз.

— Как би могъл? — учуди се Сийнуин. — Та той мисли само за нея.

— Ти какво му казваш?

— Да й прости, разбира се. Тя едва ли ще постъпи толкова глупаво втори път, и ако тя е жената, която го прави щастлив, тогава той би трябвало да преглътне гордостта си и да върне Гуинивиър в живота си.