Читать «Пощенската картичка» онлайн - страница 5

Имам тази пощенска картичка от години. Намерих я, когато разчиствах вещите на старата баба Бойд. Беше пъхната сред любовните писма на папа, дядо ти. Запазила я е по някаква причина и когато видях снимката и името, просто знаех, че има нещо общо с мен. Не ме питай „защо“, някак си го усещах, смътен спомен, който не излизаше на повърхността, но когато попитах папа, той просто се засмя и отклони въпроса. Каза ми, че мама харесвала снимката. Напомняла й за дома й в Шотландия преди войната.

Знаех, че ме залъгва, затова запазих картичката, както и някои други неща.

Не помня много от идването си в Австралия. Спомените ми са като парченца натрошено стъкло: фрагменти, цветни проблясъци в калейдоскоп. Помня вкуса на метала от перилото на кораба, лющещата се сива боя, солените пръски по бузите ми; това са образите, които понякога изплуваха в сънищата ми. Някои парченца бяха тежки като олово - мрачни спомени. Сякаш надничах през дупка във висока стена към градина, пълна с красиви цветя. Не съм голям специалист по цветята, както знаеш - не мога да различавам растенията, но съм сигурен, че някъде там усещах аромата на рози.

Не се опитвам да си намеря извинение, но упорито се стараех да залича тези спомени и откъслечни парченца от живота си. Може би, ако се бях изправил лице в лице с тях, щях да те накарам да се гордееш с мен, а не да се срамуваш. Бойд бяха добри хора, но не бяха склонни да изразяват щедро похвалите си и да демонстрират открито привързаност, а аз копнеех за това. Майка ти бе тази, която отвори сърцето ми. Иска ми се нещата да се бяха развили различно за всички ни... Предавам щафетата на теб. Имаш правото да знаеш какво ме е направило човека, който бях, този досадник... и не само. Между мен и миналото ми се издига истинска Берлинска стена.

Знам, че захванеш ли се с една задача, я довеждаш докрай, но не позволявай това да обърка бъдещето ти. Пожелавам ти да имаш прекрасен живот. Просто се надявам, че в теб има и доза любопитство. Ако разбереш кой всъщност съм аз, ще знаеш и къде е твоето истинско място. Отговорите са някъде там, но времето може би не е на твоя страна.

Не забравяй, никога не съм спирал да обичам и теб, и майка ти, затова прости на разочарованието, което бе твой баща.

Лю

Стаята се завъртя около Мел, сълзите й се стекоха заради всички недоразумения и спорове, които бяха имали в миналото с баща й. Сега вече беше напълно сама.

В крайна сметка тя се овладя достатъчно, за да провери какво друго има в кутията. На дъното откри плувни значки, снимки, пощенска картичка с дама със старомодна шапка с голяма кръгла периферия, която й се усмихваше, и медал, чиято панделка се бе разпаднала, а надписът на него бе на чужд език.

За миг се ядоса ужасно, искаше й се да изхвърли съдържанието на кутията в кошчето. Какво общо имаха с нея всички тези боклуци? Защо в началото на новия си живот в Лондон трябваше да се тормози с търсенето на някакви загадъчни предци? Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не може да предаде баща си.

Може би съдбата я бе изпратила в Англия с основателна причина.