Читать «Пощенската картичка» онлайн - страница 2

Млъкна, сякаш всяка дума, която произнасяше, му причиняваше агония.

- Често съм се чудил откъде си наследила прекрасния си глас. Не е от мен или от майка ти със сигурност. Тя беше музикален инвалид, мир на праха й. Може би талантът се предава през поколение.

- Не ме повика тук, за да говорим за гласа ми - прекъсна го Мел. - Съжалявам, но не те разбирам.

- Естествено, че не разбираш. Аз самият не се разбирам, но трябва да ти разкажа една история и се надявам, че времето ще ми стигне.

Пое си глътка въздух през кислородната маска.

- Преди много време дойдох тук с кораб от Англия заедно с маман, баба ти Бойд. Беше след войната. Не помня защо дойдохме, нито къде отидохме. Истината е, че не знам кой съм, Мел. Нямам свидетелство за раждане. Трябва да го знаеш, в случай че... - Гласът му секна и Мел усети, че очите й се насълзяват. Протегна ръка и докосна неговата.

- Вече няма значение, татко. Това е минало.

- Грешиш. Живях с тези бели петна цял живот. Веднъж в една от рехабилитационните клиники срещнах терапевт, който искаше да се подложа на хипноза, но не го направих. Сега ми се иска да го бях сторил. Така може би щях да се изправя лице в лице с всичко, вместо да се опитвам да потисна тъгата си. Бях затворена книга за теб със запоите си и с променливите си настроения. Не заслужавах любовта на майка ти.

Лю погледна дъщеря си, сякаш я виждаше за пръв път.

- Чувствах, че пропилявам огромна част от потенциала си, любов моя. Работих толкова усилено, за да залича травмите от детството. Родителите ми бяха мили с мен, но те не споделяха за миналото ни, а аз не се и опитах да узная повече за тях, докато не стана прекалено късно. Когато попитах баба ти за някои неща, тя не пожела да ми каже нищо. -Усмихна се и поклати глава. - Майка ти успя да отвори сърцето ми за любовта, но аз предадох и двете ви. Срам ме е, че те пренебрегвах. Обърках всичко - с теб и с майка ти. Мислех си, че ако постигна успех, ще ви докажа, че мога да се грижа за вас, но отидох твърде далеч. Исках да се гордееш с мен, но никой не се гордее с обикновен пияница.

- Стига! Вече няма значение... - Мел усети, че сълзите й ще рукнат.

- Само ако знаех... В паметта ми има бели петна, но помня едно нещо от времето, когато бях дете... Някой ден ти ще имаш свои деца и те трябва да познават миналото на семейството си, за да знаят кого да обвинят за провалите си. Оставих някои неща за теб при Хари Уебстър, адвоката ми. Обещай ми, че ще отидеш и ще го потърсиш, когато си замина.

- Какво се опитваш да ми кажеш? - Мел се наведе напред, за да го чува по-добре.

- Когато отидеш в Англия, може да откриеш местата, свързани с мен; хора, които може да са ме познавали. Исках да го направя сам, но все бях прекалено зает, а сега вече не разполагам с време. Но знам, че баба ти не беше моя истинска майка. Имаше една дама, която веднъж дойде от Англия... аз бях малък... - Млъкна и се втренчи в стената. - Ще откриеш ли коя е била и защо така и не дойде повече? Може още да е жива. Моля те, Мел, преди да е станало твърде късно. Ще го направиш ли за мен?