Читать «Мъртви в Далас» онлайн - страница 7

Установих, че ако докосвам хората, чието съзнание се опитвам да отключа, картината става много по-ясна; като да се сдобиеш с кабел, след като си имал само антена. Нещо повече — ако „изпращам“ на човека отсреща успокояващи образи, мога да проникна в мозъка му с поразителна лекота.

Най-малко от всичко исках да прочета мислите на Елси Бек, но сякаш спонтанно добих пълна представа за дълбоко суеверната му реакция на новината, че в „Мерлот“ работи вампир; за отвращението му към мен — жената, която излиза с вампир; за дълбокото му убеждение, че явният гей Лафайет е позорно петно върху цялата афроамериканска общност. Елси смяташе, че някой трябва да е имал зъб на Анди Белфльор, за да напъха труп на чернокож хомосексуалист в колата му. Елси се чудеше имал ли е Лафайет СПИН и можеше ли вирусът да проникне някак в тапицерията на седалките. Накрая Елси мислено заключи, че ако колата беше негова, би я продал веднага.

Ако бях докоснала Елси, вече щях да знам не само телефонния му номер, но и гръдната обиколка на жена му.

Бъд Диърборн ме гледаше някак странно.

— Казахте ли нещо? — попитах аз.

— Казах, да. Попитах дали Лафайет не е наминавал насам снощи. Не е ли идвал да пийне нещо?

— Не съм го виждала. — Замислих се и установих, че аз всъщност никога не съм виждала Лафайет да пие. За пръв път осъзнах, че обедната тълпа клиенти беше смесена, но вечер в бара почти никога не влизаха чернокожи.

— Знаеш ли къде е прекарвал свободното си време?

— Нямам представа. — Лафайет винаги разказваше историите си с измислени имена, за да пази анонимността на невинните. Така де, на виновните.

— Кога го видя за последно?

— Мъртъв, в колата.

Бъд с раздразнение поклати глава.

— Жив, Суки!

— Ами… момент да се сетя… преди три дни, ако не се лъжа. Беше все още тук, когато започна смяната ми. Поздравихме се. А, да, разправяше, че ходил на някакво парти. — Опитах се да си спомня точните му думи. — Каза, че бил в някаква къща, в която се организирали всякакви сексуални извращения.

Двамата мъже зяпнаха от изненада.

— Е, така каза той. Нямам представа доколко е истина. — Веднага си представих лицето на Лафайет, когато споделяше с мен тази тайна, и престорено свенливия начин, по който притискаше пръст към устните си в знак, че няма намерение да назовава нито мястото, нито участниците.

— Не ти ли хрумна, че трябва да информираш някого за това? — Бъд Диърборн изглеждаше шокиран до дъното на душата си.

— Било е частно парти. Защо трябва да разправям за него на когото и да било?

Но подобни забавления нямаха място в тяхната околия. И двамата продължаваха да ме гледат като поразени от мълния.

— Лафайет спомена ли нещо за използване на наркотици по време на тези… хм… събирания? — процеди Бъд през стиснати устни.

— Не, нямам такъв спомен.

— Това… парти… в дома на бял ли е било, или на черен?

— На бял — отвърнах и веднага съжалих. Трябваше да кажа, че не знам.

Лафайет беше изключително впечатлен от този дом — но не от размерите или разкоша в обзавеждането. Кое точно го бе поразило така силно? Наистина нямах представа — все пак Лафайет беше израснал в бедност и така си отиде от този свят. Със сигурност обаче ставаше въпрос за дом на бял човек, защото каза: „А какви портрети имаше по стените! Бели като лилии и ухилени като алигатори“. Не споделих това с полицаите, а и те не попитаха нищо повече по този въпрос.