Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 47

Наистина беше странно. Те имаха всички необходими умения и инструменти и знаеха, че електричеството съществува. Сегашната партида ренегати не беше първата, подлагана на разпит, и зададените на нея и на другите въпроси показваха, че майсторите на желязо много искат да открият каква енергия използва Федерацията.

Тогава защо още живееха като през тъмните векове?

Когато кратката почивка за храна свърши, им заповядаха да измият металните си канчета и купи в големи дървени ведра и после да ги приберат в памучните торби, които им раздадоха заедно с приборите за хранене. Торбите имаха връзки, така че можеха да се превързват около кръста. Ножове, вилици и лъжици нямаше. Ядеше се с пръсти и каквото останеше се облизваше или изпиваше.

Следващото нещо от програмата беше облеклото. Мютите бяха оставени с памучни препаски и мокасини; на трекерите беше разрешено да задържат тениските си — ако имаха такива, — панталоните със защитен цвят и обущата. Нощта на 10 юни 2990 беше мека и суха, но на всеки беше дадено пончо, изтъкано от груби нишки юта, широкопола конусообразна сламена шапка и тънка памучна завивка. Както всичко, което правеха майсторите на желязо, разпределението беше добре организирано и странните знаци и номера от плочките на ръцете бързо бяха нанесени на пончото, шапката и завивката.

После им заповядаха да се съберат в съответните групи. Тъй като само Джоди и Келсо бяха със синьо, те решиха да застанат отделно. Докато хората се щураха да намерят местата си, те успяха да зърнат медицинската шапка и няколко други нарушители от командата на Малоун. Сбогуваха се мълчаливо, но изразително, после, когато белите превръзки, размахали пръчки, започнаха да подреждат хората в редици, се опитаха да изчезнат в тълпата. Пръчките бяха направени от нацепен бамбук, завързан в гъвкав сноп, не по-дебел от малкия пръст на човек. При удар се увиваха около гърба и ръбовете се врязваха в голата кожа. И как болеше, само как болеше!

Сред писъци и вихрушка от удари мютските роби — мъже и жени — се наредиха в дълга колона и тръгнаха към очакващата ги съдба. Джоди ги гледаше, но не можеше да изпита никакво състрадание към болката им. Те бяха продадени при реката от своите близки, същите копелета, които бяха продали нея и другите нарушители за няколко гърнета и тенджери. Тя нямаше никаква алтернатива, но тези нещастници… по дяволите, трябва да си много глупав, за да позволиш някой да ти изиграе такъв номер. Така им се падаше.

Един самурай с маска и четири червени превръзки се приближиха към събраните ренегати. След като слязоха от корабите, по-низшите майстори на желязо бяха открили плоските си жълти лица; очите им бяха със странна форма. В първия момент Джоди не можа да разбере защо изглеждат толкова странно, после се сети: нямаха вежди; а и косата на самураите не беше тяхна — носеха перуки.

През десетте дни на кораба Джоди бе научила основните правила на етикета на майсторите на желязо. Човек пада на ръце и колене всеки път, когато минава самурай, забива нос в палубата и стои така, докато самураят не се разкара. И преди всичко никога не го гледа право в очите.