Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 264

— Не — каза Сайд-Уиндър. — Не е от сакето. Нали преплувахме езерото. От люшкането на лодката сега ти се струва, че земята се движи. Пийни още малко и ще се оправиш.

След минути и двамата мюти бяха гипсирани.

Сайд-Уиндър изля последните няколко капки от сакето в гърлото си и се обърна към Стив.

— Видя ли? Казах ти, че няма да е проблем. Тези маймуни не носят. — После стана и включи радиостанцията. — Тук е Фарм-Бой, викам Скай-Бъкит. Как ме чувате? Край.

Чу се леко пращене и след това глас:

— Идеално, Фарм-Бой. Скай-Бъкит едно и две приемат. Край.

— Прието, Скай-Бъкит. Кажи на Майка, че носим целия товар.

— Прието, Фарм-Бой. Идваме…

Джоди ги видя първа и посочи над езерото. Стив и Келсо се обърнаха. Двете крилати точки скоро се превърнаха в пепелявосиви скайрайдъри. Сайд-Уиндър продължаваше да говори с пилотите.

Самолетите направиха кръг и след това се приземиха със заход от запад. Небето на запад все още беше тъмно, но на хоризонта на изток се бе появила светла ивица.

Двата скайрайдъра кацнаха в края на окосената поляна, рулираха срещу тях и спряха един до друг. За Стив те бяха позната гледка: той беше летял два пъти с такъв самолет — първия с Дона Лундквист от попътната станция в Пуебло и след това с анонимния пилот, който го бе откарал в Небраска.

Бяха самолети второ поколение, построени с изцяло нови материали. Имаха затворени кабини, по-сложни контролни прибори и всякакъв вид удобства. Пред тях „Скайхок“ — дългогодишният работен кон на Федерацията — приличаше на нещо като от каменната ера, а копринените летящи коне на Кадилак — на детски играчки.

Да, това трябваше да се признае на Първото семейство. Те винаги бяха една крачка напред. Винаги имаха отговор и решение на всичко…

Стив беше разказал на Джоди и Келсо какво да очакват, но сега, когато видяха самолетите, те не можеха да устоят на желанието да ги огледат отблизо. Той отиде с тях, като остави Сайд-Уиндър до огъня с двамата мюти, които бяха почти в безсъзнание. Кадилак хъркаше пиянски. Клиъруотър правеше слаби опити да се изправи, но, изглежда, не можеше да вдигне главата си от земята за повече от секунда.

Двамата пилоти свалиха шлемовете си, оставиха ги върху арматурните табла, след това отвориха предните пластмасови капаци на кабините и излязоха. Пилотът с тънките устни, който беше откарал Стив в Небраска, бе останал скрит и анонимен. Тази двойка имаше дори табелки с имена — БЛЕКУЕЛ, Б. и РИЧИ, К. — човешкото лице на АМЕКСИКО.

Тримата трекери поздравиха пилотите, които ги погледнаха неприязнено, когато им подадоха ръце.

— Защитна окраска — обясни Стив.

— Радвам се да го чуя — каза БЛЕКУЕЛ, Б. После погледна към трите фигури до примуса. — За момент помислих, че сме попаднали на мютско сборище.

Джоди оглеждаше кабината.

— Дейв! Виж! Страхотно е!

— Може ли да седна на пилотското място? — попита Стив. — Просто да видя как изглежда.

— Разбира се. Заповядай.

Стив се качи в кабината на близкия самолет, а Келсо се ръкува с РИЧИ, К. и се представи.

— Келсо, випуск’77. Не те ли познавам отнякъде?

На бебешкото лице на РИЧИ, К. се изписа усмивка.