Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 254

Капитан Камакура коленичи на определеното място зад пратеника, на три и половина крачки вляво от него, и стисна в две ръце дълъг меч. От двете страни на градината наблюдаваха шогунът и членовете на вътрешния двор. Тоширо видя между тях и сивото кокалесто лице на Йеясу.

Шамбеланът имаше всички основания да е доволен. Беше разколебал вярата на шогуна в неговия пратеник и беше показал, че силата му да влияе върху събитията остава ненамалена. Нямаше да мине много време преди неговата собствена власт отново да заеме място между шогуна и неговите пратеници. Те бяха интелигентни, с добри намерения млади хора като господаря си, но не познаваха живота. Неговият племенник Йоритомо се нуждаеше от по-нататъшно ръководство, преди да бъде оставен да отведе Ни-Исан в следващото столетие. Той, Йеясу, щеше да му осигури това ръководство в малкото оставащи му години.

Предстояха трудни времена. Йоритомо имаше всички необходими качества да преодолее тези трудности, но трябваше да се научи на известна гъвкавост. В древния свят това се бе наричало „двоен стандарт“; душевна гъвкавост, която позволява на човек да се огъва с ветровете на промяната, без да бъде изкоренен.

Тоширо взе ножа, погледна го за момент, сякаш се възхищаваше на смъртоносното му изящество, след това стисна здраво с две ръце дръжката и заби цялото острие в лявата страна на корема си. Задъха се, пое дълбоко дъх, без да изпуска дръжката, и с бавно, внимателно движение сряза корема до дясната страна. Капчици пот се събраха на челото му, но с изключение на очите, които гледаха със страхотна напрегнатост каменния пейзаж пред него, лицето му не показваше никакъв признак на ужасната болка, която си причиняваше. В края на страничното рязане той обърна острието на ножа в тялото си и рязко го вдигна нагоре. Джумонджи; последният страхотен разрез.

Пратеникът беше отишъл много по-далеч в акта на самоосакатяване, отколкото се смяташе за необходимо, но той беше инструктирал Камакура да не действа, преди да извади ножа от тялото си. Краят на съвършения акт на сепуку. Но ръката му беше станала хлъзгава от кръв и той вече нямаше сили да движи ножа.

Камакура скочи. Като каишаку-нин, неговата задача беше да спести на самоубиеца ненужната агония. Той беше упълномощен да се намеси в предварително уточнен момент — който можеше да е дори преди акта на посягане за ножа — или при най-малкия признак на нерешителност. Когато пратеникът се наведе напред в последното усилие да измъкне ножа, Камакура вдигна меча високо във въздуха и с бърз удар отсече главата на младия мъж.

Беше добра смърт, но тя даде на Камакура малко основание за задоволство. Като учител на Тоширо по владеене на меча той беше прекарал безброй часове да тренира и съветва младия мъж, а сега съдбата го беше принудила да обезглави най-обещаващия си ученик.

Същият удар беше нанесен върху лелеяните мечти на жена му да направи пратеника свой зет. Колко се беше трудила тя за това през годините! И сега плановете й се провалиха. На Камакура не му се щеше да й съобщи новината. Тя щеше да разбере защо е бил принуден да изпълни тази тъжна задача, но никога нямаше да му прости. Нито пък дъщерите му. Той погледна кървавата глава на земята. Очите й бяха полузатворени. Очите, които го бяха гледали така внимателно през годините, когато той беше разкривал на младежа неповторимото си майсторство с меча. Колко жалко! Камакура изчисти меча си и го прибра в ножницата, след това се обърна. На очите му се появиха горчиви сълзи, но той не позволи да потекат по бузите му. Там скоро щеше да има достатъчно сълзи. Плач щеше да изпълва къщата му месеци наред.