Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 19

Тъй като мютката нямаше никаква по-нататъшна роля, тя беше дадена под опеката на генералния консул Накане То-Шиба, племенник на господаря на владение със същото име. Накане беше постоянен представител на шогуна в двора на Мин-Орота. Във всички зависими владения имаше назначени от Йоритомо военни на подобни постове. Те заемаха величествени резиденции в частни имения, поддържани от шогуната, които служеха и като база на екипи местна администрация, данъчни инспектори и по един полк правителствени войници.

В Херън Пул бяха завършени необходимите сгради и екип от дълги кучета, доведени от мини и каменоломни, беше определен да работи под ръководството на местни занаятчии. Дългокосият Брикман бързо се беше изявил като идеален надзирател, напълно отдаден на възложената му задача. Освен това беше надарен със забележителен интелект и проявяваше остър интерес и разбиране към всеки аспект на обществото на майсторите на желязо — изкуството, културата, обичаите и традициите, духовните идеали. Мин-Орота беше толкова трогнат от това, че поиска разрешение той да учи японски.

Йеясу предаде писмено искане до шогуна с приложена бележка, препоръчваща отказ. За първи път Йоритомо и управителят бяха единодушни. Въпреки готовността си да сподели уменията и знанията си дългото куче беше чужденец, ренегат, и поради това нямаше право на такава висока чест. Езикът на Ни-Исан беше свещена реликва от Света преди и трябваше ревниво да се пази. Не биваше да бъде унижаван от чужди влияния и, преди всичко, никога не трябваше да се разрешава да излиза от устата на недостойни. Йоритомо, като и неговите пратеници, можеше да говори езика, наричан от дългите кучета бейсик, но това беше просто средство, чрез което можеха да обсъждат поверителни въпроси в присъствието на други.

Без да знае за изложението, направено от негово име, Брикман продължи да работи неуморно и в началото на март направи много подобрена версия на доставения от него летателен апарат. Той трябваше да излети от върха на една висока скала, планирайки като морска птица. Беше направена и подготовка за производство на още няколко самолета, но трябваше да се намери подходящ механизъм, който да ги движи във въздуха. Една от възможностите беше парата, но никоя от съществуващите парни машини не беше достатъчно малка, а и не можеше да се захранва с дърва или въглища, докато летателният апарат е във въздуха! Ако решението беше парата, трябваше да се създаде нова машина на съвършено нов принцип. Брикман усърдно се залови за работа. Впечатлен от енергията му и от безупречното му поведение, във всяко отношение равно на самурайското, господарят Кио Мин-Орота търсеше някакъв начин да го възнагради за множеството полезни прибори, създадени от неуморния му ум. Брикман беше гъска, тласкана от някаква вътрешна принуда да снася златни яйца. И тя трябваше да бъде хранена добре и да й се осигури удобно гнездо, докато не дойде времето да й се извие шията.

Също като мютите, и дългите кучета имаха статус на роби, но Мин-Орота чувстваше, че Брикман е специален случай, който изисква по-добро отношение. И така, сякаш по магия, Брикман беше настанен в малка, но удобна къща, пълна с прислужнички — лични робини корейки. Господарят Мин-Орота прие пламенните му благодарности, но не му каза, че корейците, също като тайландците и виетнамците, са едни от „нечистите“ видове и са от по-долните слоеве на обществото на майсторите на желязо. За един истински син на Ни-Исан — самурай от благородно семейство — осигуряването на такива непълноценни слуги се смяташе за смъртна обида; за дългите кучета, които не бяха запознати с тези тънкости, това беше невъобразим лукс.