Читать «Кървавата река» онлайн - страница 11

Въведе съобщението в командния дневник — твърд диск, чиято памет можеше да се отвори само с комбинация от неговата идентификационна карта и гласов отпечатък — после нареди на дежурния радиооператор да изпрати до форт Уърт стандартния отговор НЕЗАБАВНО ДЕЙСТВИЕ. Радиооператорът знаеше къде да изпрати съобщението, но никой, освен Хартман не знаеше какво означава то.

Хартман отиде при навигатора и му съобщи за промяната на курса към Тринидад вместо към Санта Фе. Каза му също, че ще изчака да стигнат на десет мили до точката на отклоняване, преди да осведоми останалата част от екипажа.

Остави навигатора да изготви разписание на новия маршрут на база на трисменно пътуване и се прибра в квартирата си. Съобщението съдържаше и трета новина, която можеше да бъде посрещната със също толкова голяма изненада от пътниците на „Дамата“ — полковник Мари Андерсън, командир на попътната станция в Пуебло, и шестдесет и четирима офицери и бойци от нейния щурмови батальон от хиляда души, които трябваше да бъдат разтоварени на границата между подземния свят и Санта Фе.

Полковник Андерсън — дама със стоманеносива коса; подчинените й я наричаха Мери-Ан — беше извикана в Гранд Сентрал на сесия на Съвета за планиране. С нея пътуваше разнородна група: офицери и войници, техници и строителни работници, тръгнали на юг за първата си отпуска след две години, прекарани на предната линия.

За част от групата пътуването за дома щеше да свърши на хиляда и петстотин фута под земята с асансьора до ниво едно–1 в Рузвелт и неговата най-забележителна част — търговския център Ню Дийл; останалите, чиито роднини живееха в други дивизионни бази, трябваше да вземат совалката на подземната станция непосредствено под търговския център и след като похарчеха малко пари за топло ястие, за посещение на някоя от видеобитките или за участие в изкусните викторини в развлекателните галерии, щяха да се качат на пътуващия със сто и двайсет мили в час през земната кора Транс-Ам Експрес и след няколко часа също да са си у дома.

Но сега всичко това се беше променило. Когато Хартман влезе в квартирата си, цифровият стенен часовник отброяваше последните секунди към 07.05. Като командир на ешелон той имаше повече лично пространство от всеки друг, но въпреки това то бе ограничено. Протоколът на службата и обикновената учтивост изискваха от него да споделя квартирата си с полковник Андерсън и проектантите предвидливо бяха осигурили една допълнителна сгъваема койка за такива случаи.

Тъй като мястото едва стигаше за един, за двама бе още по-недостатъчно. Това изискваше известна координация между домакина и госта, но при това пътуване то не беше проблем — Хартман и Андерсън бяха добри познати.