Читать «Сборник "Войните на Амтрак"» онлайн - страница 44

Рано на следващия ден Стив стана и отиде в управлението на военната полиция на площад Ню Дийл, където — с помощта на една видеограма, дадена му от Барт — получи разрешение да придружи сестра си до Гранд Сентрал, преди да се яви в щаба на пионерите във форт Никсън-Уърт. Ани Брикман отиде с Джак до метрото да ги изпрати. Совалката от Финикс пристигна, Роз и Стив качиха вещевите си торби и се обърнаха да се сбогуват с настойниците си.

— Довиждане, татко Джак — каза Роз, целуна стария човек по челото и го погали нежно по главата. Устните на Джак помръднаха в отговор, но не излезе никакъв звук.

— Довиждане, сър — каза Стив, клекна на едно коляно до инвалидната количка и обгърна с ръка своя баща-настойник. Неочаквано треперещата ръка на Джак стисна другата му ръка здраво и силно, сякаш умиращият човек беше мобилизирал и последната капка енергия в изтощеното си тяло за последната прегръдка — онази, с която неговият повереник щеше да го запомни.

— Довиждане, Ани. — Стив и Роз прегърнаха своята майка-настойница.

Високите скули на Ани почервеняха и обикновено твърдата й брадичка затрепери.

— Пазете се… И винаги вършете само добри дела. Разбрахте ли?

— Не се тревожи, Ани — каза Стив. — Ти наистина ще се гордееш с нас. — Стисна ръката й и се качи на совалката. Въздухът засъска в буталата, които почнаха да затварят плъзгащите се врати.

Роз целуна набързо Ани по бузата и влезе в купето. Ани се държа за вратата, докато тя не се затвори. Роз извика през стъклото:

— Ще се обадя довечера!

Стиснала устни, Ани кимна и замаха с две ръце. Совалката потегли.

Само една четвърт от вагона, за който Стив и Роз имаха билети, беше пълна. Повечето от пътниците спяха или гледаха телевизия със слушалки на ушите. Възседнала монорелса и движена от мощни линейни индукционни електродвигатели, совалката полетя през тесния тунел, чиято сива тъмнина се разнообразяваше само от пробягващите бели ленти, маркиращи разстоянието.

Макар че най-близкият пътник беше през четири редици и нямаше никаква възможност да ги чуе, никой от двамата не спомена за тайните, които бяха споделили предния ден. Стив и Роз не знаеха нищо за телепатията, нямаха дори дума за нея и бяха страшно изплашени от особеностите, които неволно бяха разкрили — или използвали. Ако се разбереше, че са „различни“ в едно общество, чиято структура и ценности бяха основани на пълно съгласие до втръсване, на колективно групово действие и монолитно единство, това щеше да доведе до крайно нежелани последици. Отклонението в поведението беше знак за потенциална измяна, нарушение на Втори кодекс, което водеше до арест и продължително лечение — известно като препрограмиране.

Никой от тях не искаше да рискува. Стив знаеше, че Роз има свои планове и мечти за бъдещето; съзнаваше, че успехът лежи в подчинението като скачането на добре обучени кучета през определените обръчи. Както беше казал Барт — „системата не прави грешки“. Само хората грешат. Хората се провалят, не системата. Опитът за перчене водеше само до проблеми и за упоритите нарушители това можеше да се окаже дори фатално. Стив вече беше майстор на дисимилацията. Беше разбрал на много ранна възраст, че в едно общество, чиито членове непрекъснато са поощрявани да проявяват във всяка постъпка в живота си седемте големи качества на трекерството (честност, лоялност, дисциплина, посветеност, храброст, интелигентност и умение), притежаването на осмото качество — лицемерие — е фатално за всеки, който има намерение да достигне до върха.