Читать «Сборник "Войните на Амтрак"» онлайн - страница 40

— Колко метра скала мислите, че са изкопали момчетата и момичетата днес, Даг?

Благодаря и лека нощ. Стив изключи телевизора и дояде останалата част от закуската си, загледан в празния сив екран.

След четири дни виртуално бездействие естественото ниво на енергия на Стив се възстанови и той започна да става неспокоен. Изпитваше желание да говори повече със своя баща-настойник, но Джак не можеше да поддържа смислен разговор. След размяна на две или три реплики се изтощаваше, гласът му отслабваше и той губеше нишката на разговора.

Междувременно Ани Брикман, която се грижеше за Джак, работеше зад щанда на трапезарията на трето ниво Юг. С изключение на старшите щабни офицери — като Барт — всеки в базата на трекерите, независимо от квалификацията си, трябваше всеки месец да полага определен брой часове общественополезен труд. На теория под общественополезен труд се разбираше всичко, което беше свързано с работата на базата; на практика това обикновено означаваше изпълнение на рутинни нискоквалифицирани задачи от приготвяне на храна и работа в пералнята до метене на пътя и изхвърляне на отпадъци.

Стив влезе в стаята на сестра си. Роз си стягаше вещевата торба и от време на време хвърляше по едно око към поставения на масата до леглото телевизор. Беше пуснала видеофилм с лекция по генетика от подготвителното медицинско училище.

Стив натрупа възглавниците една върху друга и се настани удобно, сложил крака върху леглото.

— Кога заминаваш?

— Утре — каза Роз. — Записването ще започне другата седмица, но искам, докато съм свободна, да разгледам Гранд Сентрал.

— Да… казват, че наистина си заслужава. — Стив разсеяно гледаше цветната диаграма на екрана. Звуковият съпровод беше с непонятни за него думи. — Това ли ще специализираш… генетика?

Роз кимна.

— Това е единствената област, в която все още има възможност да се извърши забележително откритие, което да промени бъдещето. Можеш ли да си представиш какво ще е, ако всички живеем два пъти по-дълго… докато станем на осемдесет… няма ли да е чудесно?

— Да… ще е страхотно.

Роз се усмихна.

— Всъщност избрах генетика, защото Институтът по геронтология е единственият медицински център с неограничени условия за изследователска работа. Кой знае? Може би ще стана известен учен.

— Трябва да станеш — съгласи се Стив.

— При условие че се подготвя добре. Всяка година последните тридесет процента по успех курсисти автоматически отпадат. — Роз направи жест, сякаш си прерязва гърлото. — Там няма презаписване.

Стив потрепери.

— Ти вече имаш средно медицинско образование. А пък ако не искаш да превързваш рани и да предписваш прахчета в някоя клиника, винаги можеш да отидеш в хирургическия екип на някой от ешелоните.

— И да завърша като татко Джак? — Роз сбърчи нос.

— Може би — каза Стив. — Но преди това може би ще спасиш живота на големия си брат или на някои други момчета като него.

Роз се усмихна.

— Ти ще оцелееш. От онова, което съм чула, тези експедиции са нещо като разходка. Е, може би въздухът ще те поизгори, както е изгорил татко Джак, но недей да ми казваш колко опасно е да се биеш с мюти. Знаеш ли какво? Когато ги гледам на онези снимки от програмите по история и слушам как живеят, изпитвам жал към тях. Те са грозни като буболечки и ние ги избиваме, сякаш са буболечки…