Читать «Ключът» онлайн - страница 67

Той отвори паспорта ѝ, хвърли бегъл поглед на името ѝ и го сравни с това, изписано върху билета. Сетне вдигна глава и погледът му, лишен от всякакво чувство за хумор, заснова между снимката и лицето ѝ. Лив свали бейзболната шапка от главата си и отвърна на погледа му, полагайки неимоверни усилия да запази спокойствие. Усещаше погледа му да обхожда лицето ѝ досущ като пипалата на някое гигантско насекомо. Служителят не бързаше. Оглеждаше я. Изучаваше я. Не бе отделил толкова време на никой друг от опашката. Ушите ѝ писнаха, та цялата плувна в пот заради комбинацията от стрес и неработеща климатична инсталация. Очите му продължиха да изучават лицето ѝ, сетне се спуснаха надолу, за да огледат тялото ѝ. При други обстоятелства Лив би била възмутена от подобно поведение, но в случая изпита единствено облекчение. Човекът срещу нея не бе някой граничен полицай с изострен нюх към потенциални бегълци, а грозен дебелак, който обичаше да оглежда хубави момичета. Тя му позволи да я огледа от глава до пети, тъй като знаеше, че ако впоследствие някой попита за нея, служителят няма да е в състояние да си спомни лицето ѝ.

След няколко секунди, които ѝ се сториха като няколко часа, чиновникът най-сетне затвори паспорта и го постави на гишето. Лив го грабна и забърза напред, пръстите на едната ѝ ръка несъзнателно се заиграха с горното копче на блузата ѝ. Нареди се на опашката пред метал-детектора и задиша по-спокойно. Още малко и щеше да се измъкне оттук. Опашката се придвижваше напред, около нея се разнасяше оживена глъчка и Лив започна да се отпуска.

Силен трясък в началото на опашката накара сърцето ѝ да подскочи.

Лив вдигна поглед, уплашена, че ще види дебелия полицай, заобиколен от служители на охраната, да сочи право към нея. Вместо това видя жена в напреднала бременност, облечена в хиджаб¹¹¹, наедрелият ѝ корем изпъваше плата. Жената бе изпуснала пластмасовата тавичка и бе приклекнала, за да събере трескаво разпилените си вещи, а над нея се бе надвесил разярен мъж и крещеше нещо на арабски.

Мъжът удари жената с опакото на ръката си, сякаш се опитваше да прогони досадна муха, но ударът му бе силен и добре насочен. Главата на жената се килна от силния удар, но тя продължи да събира нещата си, сякаш случилото се бе нещо съвсем обичайно, с което отдавна с свикнала.

Лив нямаше представа дали причината е разигралата се сценка, внезапно приковала вниманието ѝ, или възмущението от враждебното поведение на мъжа, но дълбоко в нея сякаш се случи нещо. Нещо, което до този момент се бе спотаявало в дълбините на душата ѝ, а сега напираше да излезе на повърхността. Лив усещаше надигащата се сила, която още малко и щеше да я издигне над земята, последвана от шепот, изпълващ главата ѝ. Шепотът ставаше все по-силен, бучеше в главата ѝ като буйна планинска река, която се спуска по изпълнено с камъни корито. И в този момент Лив почувства още нещо - нещо твърдо, солидно в центъра на всичко това.