Читать «Ключът» онлайн - страница 53

Тук писмото свършваше.

Катрин погледна следващата страница - беше праз- на. Явно не бе успяла да разкрие цялото съобщение.

Прелисти страниците, погледна първите символи, които се бяха появили на пламъците на огъня, и отново прочете първите няколко реда.

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

От едно пълнолуние до друго имаше малко повече от двайсет и осем дни. При положение, че напускането на планината от sancti бележеше момента на разкриване на Тайнството, това означаваше, че вече са изминали десет дни. Катрин Ман продължи да чете с нарастващо безпокойство.

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните

Замисли се за болестта, сполетяла sancti. Дали тя не бе чумата, спомената в пророчеството? В суматохата, настъпила в спешното отделение при пристигането им в болницата, тя бе видяла - макар и за кратко - в какво състояние са монасите: почернялата кожа, кръвясалите очи, кръвоизливите... Ако тази болест се разпространеше по света, щяха да се сбъднат най-мрачните видения от Откровението на свети Йоан Богослов и всички хора да се превърнат в демони. Погледна празната страница, изгаряна от желание да прочете написаното върху нея. Слънцето обаче щеше да изгрее чак утре и да освети прозореца чак следобед, а Катрин не можеше да си позволи да загуби толкова много време. Почувства тежестта на наученото току-що, почувства и известно безсилие, породено от обстоятелството, че подобна тайна е заключена с нея в тази стая, а часовникът вече отброява дните и минутите.

Бяха изминали десет дни.

Оставаха още осемнайсет.

22

Вратата на асансьора се отвори и вълна от паника заля Лив. След дните, прекарани в изолация, силният шум и човешкото множество около рецепцията я стреснаха. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка, която бе открила в чантата си, за да скрие лицето си поне малко, събра сили, излезе от асансьора, мина през покритото с мозайка фоайе и се озова пред ре- цепцията. Огледа надписите на стената с надеждата да открие някой, който да я упъти, но всичките бяха на турски.

-      Къде са вещите на пациентите? - попита тя дежурните.

Отговорът дойде под формата на пръст с дълъг и извит почти като на хищна птица нокът, насочен към вратата до входа.

Навън валеше и лъчите на ниското следобедно слънце се отразяваха от мокрия паваж. От другата страна на улицата бе спряла кола на някоя новинарска телевизия. Репортерът и операторът седяха вътре, пушеха и разговаряха в очакване да се случи нещо. Лив не искаше журналистите да я приклещят в капан на излизане от болницата, не искаше да се появи във вечерната емисия новини. Трябваше да остане незабелязана... поне за известно време. Трябваше да намери друг изход от сградата.