Читать «Ключът» онлайн - страница 5

Издърпа увития със зебло вързоп, почувства тежеста на предмета в него и го разви почтително със същата предпазливост, с която би свалил бинтове от изгорена плът. В зеблото имаше плоска каменна плоча. Той я наклони към светлината, за да огледа протритите от времето знаци върху повърхността ѝ. Проследи очертанията им с пръст - буквата Т, но обърната наопаки.

Шофьорът надникна над рамото му, без да отклонява пистолета си от заложника им.

-      Какво пише?

Дух уви камъка в зеблото.

-      Написано е на изгубения език на боговете - отвърна той, взе вързопа и го гушна нежно като бебе. - Не ни е писано да го прочетем, а само да го пазим. - Пристъпи към дебелака и впери поглед в подутото му лице. Светлите му очи проблеснаха необичайно ярко в сумрака. - Това принадлежи на тази земя. Не бива да бъде оставяно на един рафт редом с подобни неща. Откъде го взе?

- Даде ми го един козар, размени го за два автомата и малко муниции.

-      Кажи ми името му и къде мога да го открия.

-      Беше бедуин. Не знам как се казва. Бях в Рамади по работа и той донесе камъка, искаше да го продаде заедно с разни вехтории. Каза, че го бил намерил в пустинята. Може да е казал истината, а може и да е излъгал. Платих му добре - отвърна дебелакът и погледна Дух със здравото си око. - А сега ти ще ми го откраднеш.

Дух обмисли получената информация. Рамади се намираше на половин ден път на север. Градът беше един от основните центрове на съпротива по време на нашествието, а и сега, по време на окупацията, затова бе бомбардиран и обстрелван многократно. По-голямата част от него бе в руини и мнозина го смятаха за прокълнат и го избягваха. Там някога се бе издигал и един от дворците на Саддам, отдавна плячкосан от крадци. Напълно възможно бе реликвата да е дошла оттам. Покойният иракски президент също бе крадец, който ограбваше и трупаше за себе си съкровищата на своята страна.

-      Кога се сдоби с него?

-      Преди десетина дни, по време на ежемесечния пазар.

Кой знае колко път бе изминал за това време бедуинът, повел своите кози или овце към пустинята, заемаща площ от стотици квадратни километри. Дух вдигна вързопа, за да може дебелакът да го огледа по-добре.

-      Ако отново попаднеш на подобно нещо, купи го и ме уведоми. По този начин ще се превърнеш в мой приятел. Ясно ли е? Знаеш, че мога да съм полезен приятел. Знаеш и че не би искал да съм ти враг.

Мъжът кимна.

Дух го изгледа за момент, после си сложи очилата, които защитаваха очите му от пясъка.

-      Какво да правим с другите неща? - попита шофьорът.

-      Остави ги. Не е нужно да лишаваме човека от средствата, с които си изкарва прехраната - каза Дух, обърна се към стълбата и започна да се изкачва нагоре към светлината на деня.

-      Почакай!

Дебелакът го гледаше объркано, очевидно изненадан от тази неочаквана проява на милост.

-      Онзи бедуински пастир... носеше червена футболна шапка. Предложих му да я купя, беше шега, но той се засегна. Каза, че била най-ценното му притежание.

-      На кой отбор беше шапката?

-      „Манчестър Юнайтед“... Червените дяволи.