Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 92

За подсилване на въздействието или може би за внасяне на хумористична нотка господин Фортънбъри и господин Маунт бяха надянали обемисти противогази от Първата световна война. Не бяха истински — Харди ги беше открил онлайн за по десет долара, — но изглеждаха автентични.

Тео отговаряше за специалните ефекти и след като изчислиха посоката на вятъра двамата с Чейс пуснаха муха в кацата с меда. Без никой да ги забележи, те запалиха една димка, хвърлиха я на земята и бързо побягнаха. Лекият ветрец поде синкавия пушек във въздуха и го разнесе над игрището. Тео си беше подготвил домашното. Общината беше забранила използването на фойерверки, освен с нужното позволение, а Тео, разбира се, беше предпочел да не взема разрешение. Фойерверките обаче бяха определени като преносими средства и обекти, издаващи силен шум, когато бъдат задействани. По мнение на Тео градските разпоредби не забраняваха използването на безшумни димки. Това се беше подготвил да твърди Тео, ако го пипнеха. Но едва ли щяха да го пипнат. Кой щеше да се оплаче? Всички присъстващи бяха, така да се каже, от един отбор.

Над игрището се спусна лека мъгла и мачът започна.

Всъщност не беше мач, по-скоро няколко момчета гонеха топката и я ритаха колкото се може по-надалече. Всички кашляха и се давеха, а под безстрашните указания на Тео някои дори започнаха да припадат от задух, сякаш отровени от изгорелите газове. Тео и Харди снимаха феновете и техните лозунги, а също треньорите, които се мъчеха да крещят под противогазите. Заснеха изпълнението на една дузпа, при която вратарят се строполи като мъртъв точно когато топката прелетя край него.

Заключителната сцена беше жалка картинка — всички играчи се бяха проснали на игрището, задъхани и хриптящи, неспособни да продължат мача, същински умиращи войници, покосени на бойното поле след жестоко сражение.

Възрастен мъж от съседна къща се появи и започна да задава въпроси.

— Откъде е този дим?

Всички вдигаха рамене.

— Добре ли сте, деца?

Отново свиване на рамене, докато децата ставаха и се разотиваха.

— Да се обадя ли на деветстотин и единайсет?