Читать «Невинност» онлайн - страница 174

81

Сутринта на шести януари, когато влязох в кухнята да помогна за приготвянето на закуската, задната врата беше отворена, а Гуинет стоеше до перилата на верандата и се взираше отвъд просеката към гората, където дърветата бяха изпъстрени от сенки и слънчева светлина.

Денят бе мек за това време на годината и Гуинет бе впримчена в хватката на тъга, каквато периодично сполиташе нас двамата, но не и някое от децата.

Застанах до нея и обгърнах кръста й с ръка, а тя ме попита:

- Чувстваш ли го?

- Кое?

Гуинет не отговори, а след минута-две схванах причината за нейната меланхолия. Нито тишината, нито звукът, нито мирисът, нито отсъствието му, нито качеството на слънчевата светлина или цветът на небето предоставяха никакво доказателство, че една ера бе напълно приключила и бе започнала нова. Ала нямах никакво съмнение, че всички бяха измрели и цялото им огромно богатство бе останало без собственик, увеселителните им паркове, барове и зали за танци - без посетители, всеки голям град или малко селце - без нито един жител. Бях сигурен също така, че всеки кораб в морето бе пълен само с призраци, а небето бе обитавано вече само от птици.

- Толкова скоро... - промълви тя.

Непосилно бе да обхванем всичко това, ала нашата дарба, също както и на онези преди нас, бе да умеем да мислим, да разсъждаваме, а с тази дарба вървеше и подтикът да бъде използвана.

Ако имаше други мислители в тихата необятна земна шир, то те бяха като мен и Гуинет -малки групи на отдалечени едно от друго места, будни за загадките и чудесата, втъкани в настоящето.

На следващата сутрин животните излязоха от горите в просеката, а някои дори дойдоха на стълбите към верандата ни. Имаше няколко елена, семейство кафяви мечки, миещи мечки, катерици, вълци, зайци. Кучетата неподвижно бдяха или пък обикаляха сред останалите животински видове. Някогашни хищници се припичаха под ранното утринно слънце край бившата си плячка, наблюдаваха потрепващата на сутрешната светлина мъглица, боричкаха се игриво или се гонеха без страх, и си е все така оттогава.

През първите осем години от моя живот, когато прекарвах много време в гората, нито едно животно не се бе плашило от мен, нито ме бе дебнало. Ако майка ми ме бе изоставила в горските дебри, каквото намерение бе имала някога, щеше да се изненада да открие, че дори вълците са мои дружелюбни компаньони. Тогава общността от пернати и четириноги ми бе изглеждала съвсем естествена, каквато е била в началото на времето, каквато бе станала отново сега.

82

Гората, дълбока и първична, не подслонява нищо, което убива. Сега в нея растат дървета, на каквито няма снимки и описания в книгите в богатата ни библиотека. Новите дървета и лози раждат изобилие от плодове, неизвестни до този момент или поне не в наскоро отминалата епоха. Някои от тях са сладки, други - кисели, и сега се изхранваме с тях и ние, и кучетата, и всички други животни - от мечки до мишки. Ако ни поомръзне вкусът им, измисляме нови начини да ги приготвяме или пък се появяват нови сортове, различни, но също така вкусни.