Читать «Сянката на вятъра» онлайн - страница 3

Погледът ми се изгуби в безкрая на това място, в омагьосаната му светлина. Кимнах и баща ми се усмихна.

— А знаеш ли кое е най-хубавото? — запита той.

Мълчаливо поклатих глава.

— Според обичая, когато някой посети това място за пръв път, трябва да си избере една книга — която си ще — и да я приеме, да се погрижи тя никога да не изчезне, завинаги да си остане жива. Това е много важно обещание, обещание за цял живот — обясни баща ми. — Сега е твой ред.

В продължение на близо половин час се разхождах сред тайните на онзи лабиринт, който миришеше на стара хартия, на прах и вълшебство. Плъзгах ръка по дългите редици с изложени книги, като се мъчех да направя своя избор. Внимателно проследявах сред поизтритите от времето заглавия думи на езици, които ми бяха познати, както и десетки други, които не бях в състояние да определя. Извървях цели коридори и спираловидни галерии, населени със стотици, хиляди томове, които сякаш знаеха повече неща за мен, отколкото аз за тях. Не след дълго ме връхлетя мисълта, че зад обложката на всяка от тези книги се разгръща необятна вселена за изследване, и че отвъд стените на това място хората пропиляват живота си във футболни вечери и радиосериали, доволни да виждат само докъдето се простира пъпната им връв, или може би мъничко по-надалече. Не зная дали поради тази мисъл, дали поради слепия случай или неговата изтънчена роднина, съдбата, ала тозчас разбрах, че вече съм избрал книгата, която щях да осиновя. Или може би трябваше да кажа — книгата, която щеше да осинови мен. Тя плахо се подаваше в самия край на един рафт, подвързана с виненочервена кожа и шепнеща името си с позлатени букви, пламнали на светлината, която обливаше купола отвисоко. Приближих се до нея и погалих думите с връхчетата на пръстите си, като прочетох мълчаливо:

Сянката на вятъра

Жулиан Каракс

Никога не бях чувал заглавието или пък автора му, но това никак не ме засягаше. Решението бе взето — и от двете страни. Взех книгата извънредно внимателно и я прегледах, като оставих страниците й да се разлистват сами. Освободена за миг от килията си, тя издиша цял облак от златен прах. Доволен от своя избор, поех обратно по същия път из лабиринта с книгата под мишница, залепил усмивка на лицето си. Може би вълшебната атмосфера на мястото ми бе повлияла, ала бях уверен, че тази книга е стояла там и ме е чакала години наред, навярно още отпреди да се родя.