Читать «Сянката на вятъра» онлайн
Карлос Руис Сафон
Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра
На Жоан Рамон Планас, който заслужаваше нещо по-добро
Гробището на забравените книги
Още си спомням онова ранно утро, когато баща ми ме заведе за пръв път в Гробището на забравените книги. Ронеха се първите дни от лятото на 1945, а ние вървяхме по улиците на една захлупена от пепелявото небе Барселона, под трептящите слънчеви лъчи, които се лееха по Рамбла де Санта Моника като гирлянда от разтопена мед.
— Даниел, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого — предупреди ме баща ми. — Даже и на твоя приятел Томас. На никого.
— Даже и на мама ли? — промълвих полугласно.
Баща ми въздъхна, скрит зад онази тъжна усмивка, която го преследваше в живота като сянка.
— На мама може, разбира се — унило отвърна той. — С нея нямаме тайни. С нея можеш всичко да споделяш.
Малко след гражданската война един взрив от холера бе отнесъл майка ми. Погребахме я в Монжуик в деня, в който навърших четири години. Спомням си само, че тогава цял ден и цяла нощ валя, и когато попитах баща ми дали небето плаче, не му достигна глас да ми отговори. Шест години по-късно отсъствието на майка ми за мен все още бе мираж, крещящо мълчание, което не се бях научил да усмирявам с думи. С баща ми живеехме в малко жилище на улица „Санта Ана“, близо до площада с църквата. Домът ни се намираше точно над специализираната книжарница за антикварни книги и издания за букинисти, наследена от дядо ми — вълшебен базар, който някой ден щеше да премине в моите ръце, както се надяваше баща ми. Растях сред книгите, срещах невидими приятели по страниците, които се разсипваха на прах и чиято миризма още усещам по ръцете си. От дете свикнах да заспивам, разказвайки на майка ми в полумрака на стаята си дневните си преживелици: какво ми се е случило в училище, какво съм научил през тоя ден… Не можех да чуя гласа й или да усетя докосването й, ала нейната светлина и топлина сгряваха всяко кътче на къщата и аз, с доверчивостта на онези, които все още броят годините си на пръстите на ръцете, вярвах, че ако затворя очи и й говоря, тя ще ме чуе оттам, където се намира. Баща ми понякога ме слушаше от столовата и плачеше скришом.
Спомням си, че в онова ранно юнско утро се събудих с викове. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, сякаш душата искаше да си пробие път и да се втурне по стълбите нагоре. Баща ми дотича изплашен в стаята ми и ме взе в обятията си, като се мъчеше да ме успокои.
— Не мога да си спомня лицето й. Не мога да си спомня лицето на мама — мълвях аз, останал без дъх.
Баща ми ме прегърна с всички сили.
— Не се тревожи, Даниел. Аз ще си спомням и за двама ни.
Гледахме се в здрача, търсейки несъществуващи думи. Тогава за пръв път си дадох сметка, че баща ми остарява и че очите му, замъглени очи, пълни със загуба, винаги гледат назад. Той се надигна и дръпна завесите, за да пусне в стаята хладната светлина на зората.
— Хайде, облечи се, Даниел. Искам да ти покажа нещо — рече.
— Сега? В пет часа сутринта?
