Читать «Играта на ангела» онлайн - страница 289

Изабела ме изпрати до кея, където чакаше корабът, който трябваше да ме отведе далече от този град и от всичко, което познавах.

— Как казахте, че му е името на капитана? — попита тя.

— Харон.

— Хич не ми изглежда смешно.

Прегърнах я за последен път и мълчаливо я погледнах в очите. По пътя се бяхме договорили, че няма да има сбогувания, нито тържествени слова, нито обещания, които да се спазват. Когато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ отброиха полунощ, аз се качих на борда. Капитан Олмо ме поздрави с „добре дошъл“ и предложи да ме заведе до каютата ми. Отвърнах, че бих предпочел да поизчакам. Екипажът отвърза кораба и корпусът започна бавно да се отделя от кея. Застанах на кърмата, гледайки как градът се стопява в прилив от светлини. Изабела остана там, неподвижна, втренчила поглед в моя, докато кеят се изгуби в мрака и големият мираж на Барселона потъна в черните води. Една по една, светлините на града угасваха в далечината и аз разбрах, че вече съм започнал да си спомням.

Епилог

1945

Изминаха петнайсет дълги години от онази нощ, в която избягах завинаги от града на прокълнатите. Дълго време моето съществуване бе изпълнено с отсъствия, без друго име или присъствие освен това на странстващ чужденец. Имал съм сто имена и още толкова занимания, но никое от тях не бе мое.

Изчезвал съм в безкрайни градове и в селца, които бяха толкова малки, че никой в тях нямаше минало или бъдеще. Никъде не се задържах повече от необходимото. По-скоро рано, отколкото късно, побягвах отново, без предизвестие, оставяйки след себе си само две-три стари книги и дрехи втора ръка в унили стаи, където времето нямаше милост, а споменът изгаряше. Съмнението бе едничката ми памет. Годините ме научиха да живея в тялото на странник, незнаещ дали наистина е извършил онези престъпления, които все още може да подуши по ръцете си, или е изгубил разума си и е осъден да броди из един свят в пламъци, свят, който е сънувал в замяна на някоя и друга монета и на обещанието да избегне една смърт, която сега му изглежда като най-сладката награда. Много пъти съм се питал дали куршумът, който инспектор Грандес изстреля в сърцето ми, наистина прониза страниците на книгата, дали пък не бях аз този, който умря в кабината, увиснала в небето.

В годините на странстване видях как адът, обещан в страниците, които бях написал за тартора, се сдобиваше със собствен живот. Хиляди пъти съм бягал от собствената си сянка, вечно поглеждайки през рамо, вечно очаквайки да я срещна зад някой ъгъл, от другата страна на улицата или до леглото ми в безкрайните часове преди съмване. Никога не допуснах някой да ме познава достатъчно дълго време, за да ме попита защо изобщо не остарявам, защо по лицето ми не се явяват бръчки, защо отражението ми е същото като в онази нощ, когато оставих Изабела на кея в Барселона, и нито минута по-старо.