Читать «Играта на ангела» онлайн - страница 2

— Казаха ми, че пишете, Мартин.

Преглътнах, а когато отворих уста, от нея излезе смешно тънък гласец.

— Мъничко… е, не зная… тоест да, пиша…

— Надявам се, че ви се удава по-добре от говоренето. И какво пишете, ако не е тайна?

— Криминални истории. Имам предвид…

— Ясно ми е за какво иде реч.

Погледът, който ми отправи дон Басилио, беше неописуем. Ако му бях казал, че правя фигурки за коледни ясли от пресен оборски тор, вероятно щях да изтръгна от него тройно по-голям ентусиазъм. Той въздъхна пак и сви рамене.

— Според Видал съвсем не сте зле. Откроявате се, вика. Естествено, при тукашната конкуренция малко му трябва на човек, за да се открои. И все пак, щом Видал го казва…

Педро Видал бе звездното перо на „Ла вос де ла индустрия“. Водеше една седмична колонка за произшествия — единственото нещо в целия вестник, което си струваше да се чете — и бе автор на дузина приключенски романи за гангстери от квартала Равал, живеещи в непристоен съюз с дами от висшето общество. Тези книги се радваха на скромна популярност. Вечно издокаран с безупречни копринени костюми и ослепителни италиански мокасини, Видал имаше външността и държането на звезден актьор, любимец на публиката — с русите си, винаги старателно сресани коси, с тънките мустачки и непринудената, щедра усмивка на човек, който се чувства уютно в кожата си и е в мир с околния свят. Произлизаше от династия на някогашни емигранти, които бяха натрупали състояние в двете Америки от търговия със захар, а след нейното западане се бяха захванали с друга твърде доходоносна дейност — електрифицирането на града. Баща му, патриархът на клана, бе един от главните акционери на вестника и дон Педро използваше редакцията като игрална площадка, за да убива досадата от факта, че откак се бе родил, не му се бе налагало да работи дори един-единствен ден. Нямаше особено значение, че вестникът губеше пари така бързо, както новите автомобили, които вече щъкаха из улиците на Барселона, пропускаха масло: накичена със знатни титли, династията Видал се бе заела понастоящем да колекционира имения колкото малки княжества в Енсанче и банки.

Педро Видал бе първият човек, комуто показах историйките, нахвърляни от мен, докато още бях момчурляк и работата ми бе да разнасям кафета и цигари из редакцията. Той винаги намираше време за мен, четеше писанията ми и ми даваше добри съвети. С времето ме превърна в свой помощник и ми позволи да печатам на пишеща машина текстовете му. Именно той заяви един ден, че ако желая да оставя съдбата си на произвола на онази руска рулетка, наречена „литература“, бил готов да ме подкрепи и да направлява първите ми стъпки. Верен на думата си, сега ме пращаше право в лапите на дон Басилио, цербера на вестника.

— Видал е една сантиментална душа, която още вярва в тия дълбоко чужди на испанеца митове, че трябва да се дава власт на даровитите или пък шанс на ония, които го заслужават, а не на дежурните нагаждачи. Естествено, нали го бие пара̀та, може да си позволи да се прави на мечтател. Ако аз имах една стотна от парите, които на него са му в излишък, щях само да си съчинявам сонети, а птичките щяха да идват да кълват трошици от ръката ми, омаяни от моята доброта и благия ми нрав.