Читать «Венецианският договор» онлайн - страница 7

Днес баща ѝ сигурно бе заминал на някаква важна среща, при това в доста ранните часове на деня, защото, когато Фейра отвори резбованите дървени кепенци на прозорците си, видя, че слънцето едва си проправяше път на хоризонта. Куполите и минаретата, които тя толкова обичаше, бяха все още силуети, подчертаващи негативния контур на мрака, отхапан от кораловото небе. Момичето вдиша дълбоко соления морски въздух.

Ароматът на Константинопол.

Загледа се в морето – едва-едва видима сребърна линия в сутрешния сумрак, питайки се какво ли лежи отвъд него. За момент изпита копнеж по други земи, по местата, които оживяваха за нея единствено благодарение на нейния баща – стар морски вълк.

Но мечтанието на Фейра бе изгубило значителна част от времето. Обръщайки се назад към стаята, тя насочи поглед към сребърния правоъгълник, който висеше на стената, поставен в емайлирана рамка и излъскан до съвършенство. Беше донесен някога от баща ѝ от някаква Източна земя, намираща се в някакво Източно море, и висеше в стаята ѝ още от дете. Когато беше малка, огледалото бе за нея обект на любопитство – бе ѝ показвало какъв цвят са очите ѝ, как изглежда лицето ѝ, когато правеше смешни физиономии, колко далече стигаше езика ѝ, когато го изплези. Сега, когато Фейра беше вече жена, огледалото бе за нея неин най-добър приятел.

Сега тя се загледа внимателно в отражението си и се опита да види онова, което виждаха мъжете в нея. Когато за пръв път бе усетила мъжките погледи по улицата, бе започнала да покрива косата си. Когато те започнаха да се взират в устните ѝ, тя започна да носи късото фередже, покриващо горната част от тялото и познато като яшмак. Воалът, който беше избрала, беше поръбен с мъниста, така че златистият отблясък да отклонява мъжките погледи от нея. Но те продължаваха да я зяпат. Затова тя прибягна до тънкия воал с широчина около педя, който се носеше над очите. Когато и това не свърши работа, тя предположи, че всъщност тялото ѝ е това, което привлича мъжките погледи. Започна да пристяга гърдите си толкова силно, че си причиняваше болка, но те пак я гледаха. Но защо толкова я гледаха?

Фейра бе чела достатъчно сонети и оди на влюбените, за да е наясно, че не отговаря на идеалите за красота на османските поети. Нито пък приличаше на девойките, за които пееха мръснишките си песнички моряците на баща ѝ – чуваше ги във вечерите, когато те идваха на гости на своя капитан и попрекаляваха с пиенето толкова, че гласовете им достигаха чак до стаята ѝ на втория етаж.

Фейра не смяташе, че кехлибарените ѝ очи – огромни, но леко извити настрани като котешките, са достатъчно кръгли и тъмни, за да бъдат възхвалявани в песни. Малкото ѝ спретнато носле пък беше твърде вирнато, за да се счита за красиво. Кожата ѝ беше с цвят на кафе – не достатъчно мургава, за да привлече вниманието на поетите. Косата ѝ, която падаше на дебели плитки и къдрици върху раменете ѝ, бе твърде далече от правите и копринени коси, които грабваха любовта на поетите, а и цветът ѝ не бе правилният – бе във всички нюанси на кестенявото, а не черна, достойна за сравнение с гарваново крило. А най-странна от всички бе голямата ѝ уста с червени устни, от които по-плътна беше горната – формата ѝ беше интересна, но и най-буйното въображение не би могло да я сравни с розова пъпка.