Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 54

— Темпос! — извика Уолфгар — посвещаваше поредната си победа на своя бог.

После сякаш цялата му сила изригна и той повали противника си на колене. В лагера цареше гробна тишина, дори и шаманът бе смаян от мощта на русокосия чужденец.

Двама стражи предпазливо се приближиха към Уолфгар.

Победеният воин се изправи на крака и погледна Уолфгар право в лицето. В очите му нямаше и следа от гняв, само искрено възхищение — небесните жребци бяха воини на честта.

— Приветстваме те с добре дошъл сред нас! — обади се Валрик. — Току-що победи Торлин, син на Йерек Вълкоубиеца, вожд на Небесните жребци. Никой досега не бе успявал да надвие Торлин!

— А приятелите ми? — попита Уолфгар.

— Те не ме интересуват! — сопна се Валрик. — Ще изведем джуджето от нашите земи и ще го оставим да си върви. Нямаме вражда с него и народа му и не искаме да имаме нищо общо с тях!

Шаманът хвърли лукав поглед на младия варварин и продължи:

— Другият не е воин! Той ще послужи за приемането ти в племето. Ще го принесеш в жертва на крилатия кон!

Уолфгар не отговори веднага. Бяха подложили на изпитание силата му, а сега изпитваха верността му. Небесните жребци му оказваха най-високата чест като му предлагаха да стане един от тях, ала от него се очакваше да докаже своята вярност към новото си племе извън всяко съмнение. Уолфгар се замисли за своя народ и за живота, който бяха водили в продължение на векове в дивите земи на тундрата. Дори и сега, мнозина от варварите в Долината на мразовития вятър щяха да приемат условията на Небесните жребци и да убият Риджис — малка цена щеше да им се стори живота на един полуръст за честта да ги приемат сред Жребците по най-достойния начин. Това бе едно от най-големите разочарования в живота на Уолфгар — разочарованието от нравите на собствения му народ, неспособността му да приеме ценностната им система. Твърде различна бе тя от идеалите, които вълнуваха душата му, за да може Уолфгар да живее сред варварските племена, били те от Долината, или не.

— Не! — отвърна той и впи нетрепващ поглед във Валрик.

— Той е прекалено слаб, не става за воин! — настоя шаманът. — Само силните заслужават да живеят!

— Нямам право да се разпореждам с живота му — твърдо рече Уолфгар. — Нито пък ти!

Валрик даде знак на двамата пазачи и те отново завързаха ръцете му.

— Каква загуба за нашия народ! — рече Торлин на Уолфгар. — Големи почести щеше да получиш сред нас!

Уолфгар не отвърна нищо, но ясните му очи задълго останаха впити в лицето на Торлин. Двамата воини изпитваха силно уважение един към друг, макар и да разбираха, че ценностните им системи бяха твърде различни и Уолфгар никога няма да стане един от Жребците. Ала за миг те се видяха в една въображаема битка, която никога нямаше да се превърне в истина — рамо до рамо те се биеха и поваляха десетки, стотици орки, създавайки нова легенда, за която щеше да се пее векове след смъртта им.

Настанал бе моментът, в който Дризт трябваше да нанесе удара си. Скрит зад конете, той бе изчакал края на двубоя — не само за да види как ще се справи приятелят му, но най-вече, за да прецени силите на врага. Нападението му щеше да бъде по-скоро представление, отколкото истинска битка. Целта му бе да изуми и сплаши безстрашните варварски воини, като по този начин даде на приятелите си достатъчно време, за да разкъсат обръча им.