Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 214

Огромно изумление обзе Дризт и Ентрери, когато Бруенор скочи. Проклинайки безпомощното си положение, елфът се закатери с още по-трескава бързина — от ръба вече го деляха само няколко метра. Опита се да извика на останалите си приятели, ала шумът от битката и гръмогласният рев на Мракометния заглушиха думите му.

Ентрери го следваше по петите. Знаеше, че това беше последната му възможност и бе твърдо решен да се възползва от нея, дори и това да означаваше да загуби единственото истинско предизвикателство, срещу което се бе изправял в живота си. В мига, в който Дризт се канеше да стъпи върху следващата издатина по пътя си, палачът го сграбчи за глезена и го дръпна надолу с всички сили.

Мазнината се просмука през черните люспи на дракона и огънят започна да прогаря дупки в беззащитната плът. Драконът изрева, пронизан от болка, каквато никога не бе мислил, че ще изпита грохота на бойния чук! Неспирното жилене на сребърните стрели! И най-вече джуджето! Ударите на митралната му брадва бяха безпощадни, то сякаш не усещаше изгарящата прегръдка на огъня.

Мракометният ту политаше нагоре, ту се спускаше надолу, а тялото му през цялото време се мяташе в конвулсии. Ала каквото и да правеше, стрелите на Кати-Бри попадаха право в целта. Уолфгар, който се поучаваше от всеки нов удар, изчакваше най-подходящия момент и всеки път, когато драконът минеше покрай някоя стърчаща скала, магическият чук се стоварваше върху него и го запращаше върху острите камъни.

Пламъци, камък и прах се сливаха в едно при всяко страховито нападение на приятелите.

Бруенор още се държеше. Той пееше в прослава на своя баща и гордия род Боен чук — най-сетне бе успял да смъкне товара на вината от плещите си, доволен, че се бе изправил и бе победил призраците от своето минало и че бе дал на приятелите си възможност да се спасят. Не усещаше хапещия огън, нито ударите в коравите скали. Единственото, което усещаше, бе болезненото гърчене на драконовото туловище, когато митралната брадва потъваше дълбоко в плътта, и страховития рев на раненото чудовище.

Дризт летеше към дъното на бездната и отчаяно се мъчеше да се залови някъде. На около десетина метра под краката на убиеца имаше неголяма издатина и елфът най-сетне успя да спре главоломното падане.

Ентрери одобрително кимна — надявал се бе, че Дризт ще се приземи точно там.

— Сбогом, доверчиви глупако! — провикна се той към падналия елф и се закатери нагоре.

Дризт никога не бе изпитвал вяра в честността на палача, но вярваше в неговия прагматизъм. Ала това нападение бе напълно безсмислено.

— Защо? — извика той. — Никой нямаше да ти попречи да получиш медальона!

— Аз и без това ще го получа — отвърна Ентрери.

— Но ще трябва да платиш за него! Знаеш, че ще тръгна след теб, убиецо!

Ентрери погледна надолу към елфа и по устните му заигра развеселена усмивка.