Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 213

Риджис кимна.

— Какво смяташ да правиш? — притеснено попита той.

— Ти гледай да си свършиш твойта работа в туй, дето се каня да направя! — сопна се Бруенор и отново се превърна в сприхавото джудже, което ги бе предвождало дотук. — Никак няма да ви е лесно да се измъкнете от тез’ проклети зали, когато свърша!

И като изръмжа заплашително, Бруенор грабна една факла от стената и изскочи в галерията, преди смаяният полуръст да успее да му попречи.

Драконът се носеше над бездната, като ту се гмурваше под моста, ту отново се издигаше високо във въздуха. За миг Бруенор остана загледан в него, за да улови ритъма на движенията му.

— С теб е свършено, скверно изчадие! — изръмжа джуджето и се хвърли напред.

— Ето един от твоите номера, момче! — провикна се той към стаята, в която се намираха Уолфгар и Кати-Бри. — Ама когато аз реша да яхна някой червей, няма начин да пропусна!

— Бруенор! — изпищя Кати-Бри, когато го видя да се втурва към пропастта.

Ала вече бе твърде късно. Бруенор поднесе факлата към напоения с мазнина плащ и вдигна митралната брадва високо над главата си. Драконът чу приближаването му и се приближи до ръба на бездната, за да провери какво става. Неговото изумление бе не по-малко от ужаса на бруеноровите приятели, когато джуджето, обхванато от високи пламъци, скочи от ръба и полетя към него.

С огромна сила, сякаш по някакъв невероятен начин мощта на предците му се бе вляла във вените му, Бруенор замахна и митралната брадва се заби дълбоко в гърба на дракона. Джуджето полетя надолу, ала се вкопчи с всички сили в дръжката на секирата си, която сега стърчеше от тялото на чудовището, и успя да се задържи. Буренцето на гърба му се строши и по люспестото туловище избухнаха пламъци.

Мракометният изрева от ярост и в болезнените си конвулсии се блъсна в стената на бездната.

Ала Бруенор нямаше да се остави да бъде съборен толкова лесно. Той сграбчи оръжието си и зачака възможност да го извади от драконовото тяло и да нанесе нов страховит удар.

Кати-Бри и Риджис се втурнаха към ръба на пропастта, зовейки обречения си приятел. Дори Уолфгар, който още се бореше със скверната отрова на драконовото отчаяние, най-сетне успя да дойде на себе си.

При вида на обхванатия от пламъци Бруенор, той прогони и последните останки от магията на дракона и без да се колебае и за миг, запрати Щитозъб към чудовището. Чукът се стовари върху главата на Мракометния и звярът полетя към другата стена.

— Да не си полудял! — изкрещя Кати-Бри на Уолфгар.

— Вземи лъка — каза младежът. — Ако наистина обичаш Бруенор, не го оставяй да загине напразно!

Щитозъб се завърна в ръката му, само за да полети отново след миг. И този път ударът на младия варварин беше безпогрешен.

Кати-Бри най-сетне трябваше да приеме горчивата истина. Не можеше да спаси Бруенор от съдбата, която сам си бе избрал. Уолфгар беше прав — трябваше да помогне на джуджето да постигне целта си. Преглъщайки парещите сълзи, които я заслепяваха, тя грабна Таулмарил и запрати порой от сребърни стрели срещу чудовището.