Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 192

— Аз съм Дризт До’Урден, от дома Даермон Н’а’сшезбаернон, деветия дом в йерархията на Мензоберанзан — отвърна Дризт, който нямаше причини да крие истинското си име.

— Добра среща! — провикна се стражът, който сега явно гореше от нетърпение да се понрави на непознатия. — Макнъгъл съм аз, от рода Бакбакен.

И като се поклони толкова ниско, че сивата му брада докосна пода, джуджето продължи:

— Не ни се случва често да посрещаме гости в мините. Може би търсиш някого? Да ти помогна ли с нещо?

Дризт се замисли за миг. Ако приятелите му бяха оцелели при срутването на овалната стая (нещо, в което той трябваше да вярва на всяка цена, ако искаше да има сили и воля да продължи напред), със сигурност щяха да се отправят към Клисурата на Гарумн.

— Вече свърших работата си тук — рече той. — Доволен съм.

— Доволен? — въпросително повтори джуджето.

— Твоят народ започна да копае твърде надълбоко — обясни Дризт. — Повредихте един от нашите тунели с вашите кирки и лопати. Именно заради това съм тук — за да проверя да не би враговете на моите събратя отново да са се заселили в мините. Видях ковачниците ви, сиви боецо, трябва да се гордеете с тях!

Часовоят пристегна широкия си колан и глътна корема си. Родът Бакбакен наистина се гордееше с работилниците си, макар в действителност да си бяха присвоили цялата ковачница от рода Боен чук.

— Доволен си, казваш. А накъде си тръгнал сега, Дризт До’Урден? Да видиш Шефа?

— А кого да търся, ако наистина съм тръгнал натам?

— Не си ли чувал за Мракометния? — многозначително се изсмя Макнъгъл. — Червеят на мрака е той, черен като смъртта и свиреп като побеснял демон! Не знам как ще му се хареса разни Мрачни да му се разхождат из мините, ама ще видим!

— Не мисля така — спокойно отвърна Дризт. — Вече научих всичко, което исках да знам и сега пътят ми води към дома. Повече няма да безпокоя Мракометния, нито гостоприемния ти род.

— Аз пък мисля, че все пак ще идеш при Шефа — рече джуджето, окуражено от учтивото държание на елфа, както и от споменаването на могъщия дракон, а митралният му меч заискри върху блестящия щит.

Дризт се смръщи и пъхна ръка под плаща си, насочвайки я към джуджето. Макнъгъл забеляза бързото движение и реакцията му изуми Ентрери. Бездруго сивкавото му лице пребледня още повече и той застина на мястото си, без да смее да помръдне.

— Пътят ми води към дома — повтори Дризт.

— Така си е, право към дома! — възкликна Макнъгъл. — Дали не мога да ти помогна по-лесно да стигнеш дотам? Тунелите са доста объркани, та понякога си е наистина трудничко да се оправиш из тях!

Защо не, помисли си Дризт. Шансовете им да се измъкнат от подземията нарастваха значително, ако знаеха най-прекия път.

— Една пропаст — отвърна той. — Едно време, преди времето на рода Бакбакен, чувахме, че се наричала Клисурата на Гарумн.

— Бездната на Мракометния, тъй й викаме сега — поправи го джуджето. — На следващото разклонение хванете левия тунел и после продължете направо.