Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 191

— Да тръгваме тогава — съгласи се Ентрери. — Кой знае, може пък шумът и ослепителната светлина да ни скрият.

И без да се бави повече, той скочи върху тераската и се запъти към тъмните очертания на моста. Дризт го последва.

Въпреки че тераската бе широка не повече от петдесетина сантиметра, а на много места се стесняваше още повече, двамата бяха достатъчно пъргави и я прекосиха без никакво затруднение. Много скоро вече стояха пред извития мост, който се оказа само една тесен скален къс, прехвърлен над зашеметяващата бездна.

Двамата се приведоха и запълзяха напред. Лесно достигнаха средата на моста и когато започнаха да се спускат по полегатата му страна, видяха, че стената срещу тях е опасана от широка тераса. В края на моста започваше тунел, осветен с факли като онези, покрай които бяха минали в горното ниво. Вляво от входа на коридора стояха няколко дребни фигурки, очевидно дуергари, но така бяха потънали в разговор, че изобщо не обръщаха внимание на това, което става около тях. Ентрери кимна по посока на тунела и по лицето му плъзна лукава усмивка.

Безшумни като котки и невидими в сенките, Дризт и убиецът влязоха в тунела без дуергарите да усетят каквото и да било.

Покрай тях отново се заредиха дървени подпори, докато двамата бързаха напред, оставяйки подземния град все по-далеч и по-далеч зад себе си. Сенките, хвърляни от факлите, които висяха на грубо издяланите стени, им осигуряваха достатъчно прикритие и докато слушаха как шумът от работата в големите ковачници постепенно заглъхва зад тях, Дризт и Ентрери се поуспокоиха и дори започнаха да се надяват, че скоро могат да застигнат Бруенор и останалите.

В този миг свиха зад поредния ъгъл и замалко не се сблъскаха с един самотен дуергарски страж.

— К’во търсите тука? — излая часовоят, а митралният му меч проблесна на трепкащата светлина на факлата.

Всичко останало по него — ризница, шлем и щит — също беше изработено от скъпоценния метал. Снаряжение, достойно за крал… на гърба на един най-обикновен войник!

Дризт се приближи до джуджето, давайки знак на Ентрери да остане назад — не му се щеше да оставят трупове навсякъде, откъдето минаваха. Убиецът разбра, че елфът има по-голям шанс да се справи с джуджето от него — в крайна сметка и двамата принадлежаха към народи, които вече векове наред живееха в недрата на земята. Ако джуджето видеше човешките му черти, това можеше да попречи на плана (каквото и да бе намислил елфът) и затова Ентрери нахлупи качулката на плаща още по-плътно над лицето си.

Стражът отскочи назад, а очите му замалко да изскочат от орбитите си при вида на Мрачния елф. Дризт се смръщи, но не каза нищо.

— Ъъъ… какво правите в мините? — доста по-учтиво попита дуергарът.

— Вървим — ледено отвърна Дризт, който още се преструваше на ядосан от рязкото посрещане.

— А… ъъъ… кои сте вие? — заекна джуджето.

Ентрери не можеше да не забележи очевидния ужас, който Дризт всяваше у джуджето. Като че ли тук, под земята, страхът, който Елфът на мрака предизвикваше у онези, които срещаше, бе още по-силен от боязънта, която вселяваше у обитателите на повърхността. Убиецът не пропусна да отбележи това и реши за в бъдеще още повече да внимава с елфа.