Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 174

След като огледаха стаята и се увериха, че е празна, приятелите залостиха изходите и се заеха да свалят част от дебелите си дрехи. Горещината ставаше все по-силна, а неподвижният, застоял въздух тегнеше върху тях и изпиваше силите им.

— Това е средата на горното ниво — разсеяно промърмори Бруенор. — Утре ще достигнем Клисурата.

— И после? — приключенският дух на Уолфгар все още се надяваше да се спуснат навътре в мините.

— Навън или надолу — Дризт така силно наблегна на първата възможност, че варваринът не можеше да не разбере, че втората е малко вероятна. — Ще разберем, когато стигнем там.

Уолфгар се вгледа в приятеля си, мъчейки се да открие у него поне частица от онзи приключенски дух, който бе опознал така добре, докато се обучаваше при елфа. Ала Дризт изглеждаше също толкова решен да напусне това място, колкото и джуджето. Нещо в тези подземия като че ли задушаваше обикновено неизчерпаемата му енергия и Уолфгар можеше само да предполага, че и Дризт, също както Бруенор, се бори с болезнените спомени от своето минало, прекарано в подобно мрачно място.

Наблюдателният младеж бе отгатнал правилно. Спомените на елфа за живота в подземното царство на Мрачните, наистина бяха породили у него желание час по-скоро да напусне Митрал Хол. То обаче не бе предизвикано от носталгия и копнеж по отминалите дни на детството и младостта. Онова, което Дризт с болезнена яснота си спомняше от времето, прекарано в Мензоберанзан, бяха черните твари, които обитаваха мрачните дупки на подземния свят. Усещаше тяхното присъствие и тук, в древните зали на джуджетата — ужаси, които надхвърляха всичко, което обитателите на повърхността можеха да си представят. Не се боеше за себе си. С уменията си на Мрачен елф можеше да се изправи срещу тези чудовища като равен. Ала другарите му, с изключение може би на опитното джудже, изобщо не бяха готови да се бият с тях, а ако останеха в мините, една такава битка беше неизбежна.

Освен това, усещаше елфът с всяка частица на тялото си, вече ги наблюдаваха.

Ентрери предпазливо пропълзя напред и долепи ухо до вратата. Беше го правил вече девет пъти, но този път долови нов звук — звъна на щит, който притежателят му пусна върху каменния под. По лицето на убиеца плъзна усмивка. Той се обърна към Сидни и Бок и кимна.

Плячката най-сетне бе паднала в ръцете му.

Вратата, през която бяха влезли, потрепери от нечовешката сила на страховития удар. Петимата приятели, които току-що бяха седнали, за да си починат след дългия преход, с изумление и ужас се обърнаха назад точно в мига, в който върху нея се стовари нов удар. Тежкият камък се, пропука и Бок нахлу в стаята. Кати-Бри и Риджис се озоваха на земята, преди да успеят да извадят оръжието си.

Чудовището можеше да ги смачка още там, ала целта му, онова, към което му бе наредено да се стреми с всички сили, бе Дризт До’Урден. То се втурна покрай двамата и застана в средата на помещението, мъчейки се да открие елфа.

Дризт, който не бе особено изненадан, успя да се скрие в сенките покрай стената на стаята и сега се промъкваше към разбитата врата, за да се погрижи никой да не влезе оттам. Само че магическите умения, с които Дендибар бе надарил Бок за този лов, бяха прекалено могъщи, за да се скрие от тях. Чудовището го надуши и тръгна към него.