Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 171

Сидни чакаше търпеливо. Ентрери се опита да предложи нещо друго, но тя му даде знак да мълчи и продължи да наблюдава неуморните усилия на чудовището. Изведнъж върху скалата се появи пукнатина, после още една. Бок не знаеше умора и продължи да удря все така методично.

Появиха се още пукнатини и съвсем ясно очертаха контурите на вратата. Ентрери нетърпеливо присви очи.

С един последен удар Бок промуши ръка през каменната врата и я раздроби на парчета.

След почти двеста години тъмнина, преддверието на Митрал Хол бе обляно от ярката слънчева светлина за втори път през този ден.

— Какво беше това? — сепна се Риджис, когато ехото от ударите на чудовището най-сетне заглъхна.

Дризт лесно можеше да се досети, въпреки че звукът отскачаше от голите стени и отекваше из всички зали, та беше трудно да се разбере откъде точно идва.

Кати-Бри, която прекрасно си спомняше счупената стена на Сребърния град, също предполагаше какво става.

Никой не каза нищо повече. Намираха се на място, където опасностите ги дебнеха на всяка крачка и ехото от далечната заплаха не им се струваше толкова страшно, че да ги накара да предприемат нещо. Продължиха пътя си сякаш не бяха чули нищо и единствената разлика бе, че сега пристъпваха още по-внимателно, а Дризт като че ли по-често изоставаше назад.

Подсъзнателно, Бруенор вече усещаше опасността, която се събираше около тях, дебнеше ги и се готвеше за нападение. Не можеше да бъде сигурен дали страховете му са оправдани или бяха породени от съзнанието, че мините са обитавани и от съживения спомен за ужасния ден, в който родът му бе прогонен от дома си.

Без да забавя крачка, той продължи напред — това бе домът на неговите предци и той нямаше да го предаде отново.

Внезапно сенките се удължиха и отстъпиха място на гъст мрак, който непрестанно менеше очертанията си.

Едно от съществата се протегна и сграбчи Уолфгар.

Пронизващ студ се разля по вените на младежа и го вцепени. Идващият зад него Риджис изпищя и изведнъж мракът сякаш се разпадна на късове и затанцува около останалите четирима.

Прекалено зашеметен, за да направи каквото и да било, Уолфгар получи нов удар. Кати-Бри се втурна към него и малкият меч, който бе взела от преддверието, проряза тъмнината. Момичето усети съвсем лека съпротива, сякаш острието бе срещнало плътта на нещо, което по някакъв странен начин не бе напълно там. Само че сега нямаше време да се чуди какво точно се крие в мрака и тя продължи да замахва яростно с меча си.

В другия край на тунела Бруенор се биеше още по-отчаяно. Няколко черни ръце се протягаха към него едновременно и яростните удари на брадвата му не смогваха да ги възпрат. Пронизващият мраз го жилеше отново и отново, докато мракът се вкопчваше в тялото му.

Първата мисъл на Уолфгар, когато най-сетне се съвзе, бе да вдигне Щитозъб, ала Кати-Бри, разбирайки намерението му, изкрещя: