Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 14

Думите на елфа озадачиха джуджето само за миг, докато не се вгледа по-внимателно в унилото изражение на приятеля си и не видя така добре познатата болка в очите му. Двамата бяха станали толкова близки през дългите години на дружбата си и Бруенор често забравяше, че приятелят му бе отритнат от обществото. Колкото повече се отдалечаваха от Десетте града, където хората го познаваха, толкова по-често щяха да съдят за елфа по цвета на кожата му и зловещата слава на расата му.

— Хм… да, защо пък да не поспи още малко — съгласи се джуджето. — Пък и на мен няма да ми се отрази зле, ако си подремна още мъничко — довърши Дризт.

Напуснаха бивака си късно сутринта и поеха на юг, без да бързат, само за да открият, че всъщност бяха преценили погрешно разстоянието, което ги делеше от града. Слънцето отдавна бе залязло и всичко вече тънеше в мрак, когато най-сетне достигнаха Северната порта на стената.

Тя изглеждаше също толкова негостоприемна, колкото бе и славата на самия град: в каменната стена, между две не особено високи квадратни кули, имаше обкована с желязо, здраво залостена врата. Иззад парапета над нея надникнаха десетина глави с нахлупени кожени шапки, а по всяка вероятност от върховете на двете кули към четиримата приятели бяха насочени не само още недружелюбни погледи, но и опънати лъкове.

— Кои сте вие, които идвате в Лускан по това време? — дочу се глас от стената.

— Пътници от север — отвърна Бруенор. — Група уморени пътешественици, които идват чак от Десетте града в Долината на мразовития вятър!

— Вратата се затваря след залез-слънце — отговори същият глас. — Вървете си!

— Ах, ти, голобради гноме! — тихо запроклина Бруенор и стисна брадвата си, сякаш възнамеряваше да разбие вратата.

Дризт сложи ръка върху рамото му — чувствителните му уши бяха доловили звука от зареждането на арбалет.

Най-неочаквано Риджис пое нещата в свои ръце. Полуръстът повдигна панталоните си, които се бяха смъкнали под големия му корем, изпъчи се, опитвайки се да изглежда по-достолепен и излезе напред.

— Как се казваш, добри ми войнико? — провикна се той към стража на портата.

— Аз съм нощният пазач на Северната порта, това ти стига — беше резкият отговор на лусканеца. — И кой по…

— Риджис, Първи гражданин на Брин Шандер. Несъмнено си чувал името ми или си виждал резби, излезли изпод моите ръце.

От стената се дочу шепот, после настана тишина.

— Виждали сме резби, правени от полуръста, който живее в Десетте града — обади се някой най-сетне. — Ти ли си този полуръст?

— Герой във войната с гоблините и майстор — резбар — представи се Риджис и се поклони. — Представителите на Десетте града няма да бъдат особено щастливи, когато научат как един от най-добрите им търговски партньори ме е оставил навън в тъмната нощ и е затворил вратите си пред лицето ми.

Отново се чу шушукане, после гласовете замлъкнаха. Внезапно се чу стържещ шум — вдигаха решетката на крепостната врата. Веднага след това долетя и звук от отместени резета. Риджис погледна към смаяните си приятели и се ухили: