Читать «Психо» онлайн - страница 3
Робърт Блох
— Никога не ти е достигала жизненост и решителност да напуснеш къщи. Да се хванеш някъде на работа. Да постъпиш в армията. Дори да си намериш приятелка…
— Ти не би допуснала!
— Вярно е, Норман. Не бих те оставила. Но ако беше дори наполовина мъж, пак щеше да тръгнеш по свой път.
— Искаше да й изкрещи, че греши, но не можеше. Защото нещата, които тя казваше, бяха същите, които той непрекъснато си повтаряше от години. Тя беше права. Тя винаги беше заповядвала, но това не означава, че той е бил заставян вечно да се подчинява. Понякога майките са прекалено властни, но не всички деца се покоряват. Има и други вдовици, други единствени синове, но не всички се оказват впримчени в подобни взаимоотношения. Наистина и той бе виновен, наравно с нея. Вярно бе — липсваше му най-обикновената човешка жизненост.
— Трябвало е да настояваш, сам знаеш — тя бе започнала отново. — Да предположим, че беше излязъл и беше намерил някое ново място, а това бе обявил за продан. Но не, ти само хленчиш. И аз знам защо. Никога не си успявал да ме измамиш, нито за миг. Причината е, че ти
Нямаше сила да я погледне, особено когато говореше подобни неща. Но и нямаше къде другаде да гледа. Лампата, тежките стари мебели, които запълваха хола, и всички познати предмети изведнъж му станаха омразни, именно защото бяха познати — като оборудването на затворническа килия. Втренчи се в прозореца, но и това не беше достатъчно добър ход — навън бяха вятърът, дъждът и тъмнината. Той знаеше, че там за него нямаше спасение.
Никъде нямаше спасение от гласа, който барабанеше и ехтеше в ушите му като звука от тялото в книгата на инките, барабана на смъртта. Той се приведе над книгата и се опита да фокусира погледа си върху буквите. Може би ако не й обръща внимание, ако се преструва на спокоен…
Номерът не мина…
— Я се погледни! — заговори тя отново.
— Добре! — запелтечи той. — Признавам. Мразя работата в мотела. Винаги съм я мразил.
— Де да беше само това, момче. —
— Има и по-лоши неща, които бих могъл да направя. Самата ти си ми го казвала. Поне никога не съм се забърквал в разни каши, някъде навън. Не е ли по-добре да усъвършенствам ума си?
— Да усъвършенстваш ума си? Хайде де! — Втренчен в пода, той я чувстваше зад себе си. — Ти наричаш това усъвършенстване? Не се опитвай да ме заблуждаваш, момче! Избий си го от главата! Това не е като да четеш Библията, нито пък е някаква форма на самообразование. Знам какво четеш ти. Боклуци. И дори по-лошо.