Читать «Психо» онлайн - страница 25

Той се запрепъва в черната като катран безлунна нощ. По покритата с чакъл алея нямаше кал, но дъждът сигурно бе размекнал почвата зад къщата. Там щяха да останат следи. Това също бе нещо, за което трябваше да мисли. Щеше да остави следи, които дори нямаше да може да види. Само да не бе толкова тъмно! Изведнъж това се превърна в най-важното нещо — да се измъкне от мрака.

Норман въздъхна с облекчение, когато най-сетне отвори вратата на стаята; вмъкна вътре коша, остави го на пода и включи лампата. Меката светлина за момент му върна спокойствието, докато той не си спомни, че тя щеше да издава присъствието му, докато той е в банята.

Бе застанал в средата на стаята и усещаше, че започва да трепери.

Не, не мога да го направя. Нямам сили да я погледна. Няма да вляза вътре. Не искам!

Но трябва. Няма друг начин. И спри да си говориш сам!

Това беше най-важното нещо. Трябваше да спре да си говори сам. Трябваше да си възвърне предишното хладнокръвие. Трябваше да погледне действителността в очите.

А каква беше действителността?

Мъртво момиче. Момичето, което майка му уби. Не бе красива гледка, нито красив обект за размисъл, но нещата бяха такива.

Неговото бягство не би върнало живота на момичето. Положението нямаше да се промени и ако предадеше майка си на полицията. Най-доброто при тези обстоятелства, единственото, което можеше да предприеме, бе да се освободи от нея. Не трябваше да се чувства виновен за това.

Но той не съумя да се противопостави на гаденето и световъртежа, на конвулсивното повръщане, когато се наложи да прекрачи прага на банята и да се заеме с работата, която трябваше да се свърши. Почти веднага намери касапския нож — беше под трупа. Веднага пусна това нещо в коша. В джоба на гащеризона имаше чифт стари ръкавици, трябваше да си ги сложи преди да се докосне до всичко останало. Най-лошото беше с главата. Нищо друго не беше отделено, а само насечено, и трябваше да сгъне крайниците, за да увие тялото в мушамата и да го напъха в коша. Накрая всичко бе готово и той затръшна капака.

Оставаше да се почисти стаята и самата клетка на душа, но щеше да се справи с тях когато се върнеше.

Сега трябваше да довлече коша в стаята, да го остави за да потърси чантичката на момичето и да изрови от нея ключовете на колата й. Бавно открехна вратата и огледа внимателно пътя за светлини на фарове. Нищо не се виждаше — от часове никой не бе минавал по това шосе. Можеше само да се надява и да се моли нищо да не мине и сега.

Дълго се поти преди да успее да отвори багажника и да вкара коша вътре. Потеше се не от напрежение, а от страх. Но накрая успя, след това се върна в стаята, събра дрехите и ги натика в пътната чанта и големия куфар на леглото. Намери обувките, чорапите, сутиена, бикините. Най-ужасното бе докосването до бикините и сутиена. Ако нещо бе останало в стомаха му, сега то щеше да бъде изхвърлено. Но стомахът му беше празен и завладян от сухотата на страха, така както влагата на страха напояваше кожата му.

Какво още? Книжни салфетки, фиби, всички онези малки неща, които жените винаги разпиляват из стаята. А, да, и чантичката й. В нея имаше пари, но той не си направи труда да ги погледне. Не ги искаше. Искаше просто да се освободи от всичко, да се освободи бързо, докато късметът му не го беше изоставил.